Философския мудрости

            Някой человек учен на име Аристид, като хоратил на атинейците право и истина, онии безпутнии осудили того да го сюрдисат на някой кале.

*

Ами правосудний Бог що учинил после на царя Маврикия? Воздигнал Бог на него пак неговий един войвода мучителя на имя Фока, та победил Маврикия царя и узел му царството, и повелял да отсекат на царя главата. Но да би било токмо това, то толкова не би било дивно и страшно, коги са би утешил гняв Божий токмо сас посечението царю Маврикиево, ами са разпрострял тоя гняв Божий и до жената му, и до децата му, и до вси сродници неговии.

 О, колко ли й жалостно и плачевно било да гледа человек на таковое позорище (сеир)?  

*

Някой человек попитал едного греческаго философа на име Талес и рекъл му: „О, философе, на тоя свят що си най-малко и рядко видял?“

А он му отговорил и рекъл: „Мучители и зулумкяри на свето стари малко и рядко гледам, почто едвам от них някой да живей до бялая старост. И рядко се случва тям да постигнат совершени години, почто грях и зулум на человека живението скоро му престригва конецу като сас острии ножици.“

*

Анаксагор, ветхий он философ, макар и да бил елинин, ала всякоги держал на памят свою смертта своя и всякоги са готвил, како безпременно по естество свое тоя долг ще го заплати.

*

Тако и Адриан, цар римский, още докле не беше станал цар, имал едного человека душманина, що всякоги хочел да го убий. Ала като стана цар, у един ден да срещне того человека на пут и ония человека, като видя царя, от страх потрепера и отчая ся живението свое.  Ала цар не да му отмъсти, да го убий, ами му сас кротост рече: „Ето си имал чест (срекя), та станах цар, та са куртулиса и ти от смерт.“

Тако е прилично на господарите, коги приемнат власт, тогива е потребно ним да учинят добро, а не да повредят людието.

*

Траян, цар римский, постави едного везир на царството свое и даде му в руцете една сабя, и рече му: „Возми тая сабя, що я сеги предавам тебе зарад душманите мои. И още и аз сам ако не учиня праведно, сас тая сабя и мене да учиниш отмъщение (интикам)!“

*

Такивии златия речи думал и Иерон цар, мучител сикелийский, како цар никоги рахат не има.

Почто перво са варди от ястие, варди са навон коги спи като от някои наветници; бои са от многое собрание человеческое, бои са, гдето не има человеци, бои са сам да спи; бои са и от своите пазачи, почто не хоче без оружие да стоят пред него, ала и сас оружие не хоче да ги гледа пред себе си...

*

Затова е молчание разумное властителство и изряден канон. А то молчание кой го остави, он человек станва смущен като някой гемиджия, коги си затрий дюмену, тогива он бива игра на ветру и на талазите морскии. У таковое состояние приходи таковий человек, кой си не держи своята скритая работа на сердцето свое... Кой дерзне да обяви господарский или старческий совет, близо е на того человека да затрий главата своя.

Това гледаме и у персите, колико била тая работа у тих похвална и славна, кой си бил вардил устата да не излази от него между другите человеци скритая нихная работа.

Александро, великий цар, като бил у Персия сас войска, колико персяни фатил, и сас голямое тщание ги изпитвал да узнай на коя са епархия нахожда Дария цар, ала не можи ни от едного да уземе един отговор...

*

Ето, това е на человека голямое господарское началство, коги обладава човек себе си. Това е на господарите истинное и славное победителное торжество, коги надвий сам себе плотския похот. Кой человек това не чини и не тачи, он показува себе храбрий ерой душею и телом.

Знаяше това сас много разум преславний цар и пророк Давид, що он победил бил Голиата гиганта и едного аслана уморил, и всия войска сас юнашество свое превзиде, и повсъде му просветна името сас победителное торжество. Ала най-после он се надви от една жена... Но после, коги му приидеше на ум тоя грях, колко ли са червеше сас лице свое от срам и колко ли воздишаше скробно из глубини сердца и думаше: „Вскую бою ся в ден лютий? Беззаконие пяту моея обидет мя.“

Това беззаконие пяту, що дума он, друго нищо не е токмо оний неговий плотский грях, що го учини он сас Вирсавия. Почто сказуват докторите, како человек на пяту свою има една жила, що са от нея повдига на человека плотское возжеление.

*

Попитали някого философа, що е жена на свето...

А он отговорил: „Потопление мужу, талази на хижата, на рахата му повредение, на живота му пленение, любов ненавистная, ад неситий, крамола и дженк непочивен.“

*

Ами още и това не ли й достопоменуто, що сказува Иероним философ заради Кира, царя перскаго, како и неговите воини попленили на дженк и фатили царицата Пантеанская, що била и тялом, и лицем красна. Ала и он не изволил да я приведат пред него, нито хочел да я види.

Зарад това тоя грех другий цяр и ляк не има, освен бягание – да не гледаш жена и да не хоратиш нечистии думи сас нея...

*

За това сказува и Сократ философ и учи, како похот плотский и разгорение сластное другий приляг не има, освен бягание. И не друго, токмо потребно е оний человек да са уподоби на Одисея, що си замаза ушите сас восък твердо и тако промина морето сас гемия...

*

Почто не ли като узеха троадская Елена насила, колко ли на Троада разсип стана заради тая жена? И колико безчет хиляди человеци помряха, и колико злополучие би на вси они людие?

            *

            Колко да буде мудър и учен оний человек, и макар всия свят да буде обишел, и пак не е возможно тому да му не потребва от мудраго человека совет. Заради това, колко да буде високодостоен господар и колко да буде мудър, не е возможно тому все да прегледа и да издири, и да узнай.

А най-вече, който е тщеславен като Кесаря или пиян като Александра царя, или гневлив – като Пира царя, или немилосерд много като Анива царя, или нерадив и зефкчия – като Фавия царя...

*

Довтаса тоя сговор на ушите Демостена философа и той час востана и борзо потече при царя и при вси граждани, и сас голям глас привика на них и рече:

„Мужие атинейскии, що чините ви и що са сговаряте да подадете ви вашите мудреци на вашего душманина? Я постойте мало и слушайте аз да ви прикажа една притча, како имали някое време овчарите и волко прение между себе. И думали между себе: `Нашата крамола и нашей и вашей непочивание не са ли все псетата себеп на това? Ами дайте нам псетата да ги издавим ний, тогива вече ще си починете и вий, и ний.` И овчарите повяруваха тая реч и дадоха им псетата, щото вардяха овцете. И като липсаха псетата от овцете, и той час волците разграбиха овцете и затриха ги.

О, атинейци, ви ако дадете на того волка философите ваши, тако ще патите и ви сами. Почто е цар Филип волк грабител, а вие сте овци, а философите и риторите, те са ваши псета и всякоги вардят вас отвсъде и от все!“

***

Софроний Врачански. „Философския мудрости“. Втори видински сборник, 1802 г. НБКМ, № 1093

            В: Софроний Врачански. Съчинения, т. І. „БП“, 1989. Текстовете са избрани, разчетени и подготвени за печат от Афродита Алексиева, Николай Аретов, Върбан Вътов, Иван Радев