вторник, 20 ноември 2007 г.

Коментари към 1:5-7

Тома Аквински:

І. "Благодатта и апостолството"

Но става дума за (ponitur) един двоен дар (munus). Първият от двата (дара) е общ за всички вярващи - сиреч благодатта чрез която се възстановяваме (gratia qua reparamur), която получихме от Бог чрез Христа... Защото всички тези неща са създадени чрез словото Божие и чрез него самото - значи чрез изкуството на всемогъщия Бог - следва всички да се поправят (instaurentur); също както строителят възстановява дома със същото изкуство, с което го е построил - "благоволи Отец...чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно..." (Колосяни, 1:20)

Друг обаче е духовният (spirituale) дар даден (collatum) на апостолите, за който споменава, добавяйки и “апостолство” (apostolatum) – и който е най-висш (praecipuum) измежду църковните степени . "И от вас Бог постави в църквата първо апостоли..." (1 Коринтяни 12:28)
Но поставя “благодатта” преди “апостолството”, защото (апостолите) са последвали апостолството не поради заслугите си, но от благодат (non ex meritis sed ex gratia) - "Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол... Но с благодатта на Бога съм това, което съм." (1 Коринтяни 15:9)


ІІ. "Подчинението на вяра"

Но описва това апостолство най-напред от (въз основа на) ползата. Когато прибавя “за подчинение на вяра” (ad obediendum fidei), все едно казва: “затова сме изпратени, за да направим хората да се подчиняват на вярата”. Подчинението има място при тези неща, които можем да направим по своя воля (voluntarie). Но за нещата, които са (на основата) на вяра, ние се съгласяваме по волята си, а не по необходимост, идваща от разума (non ex rationis necessitate) – тъй като те са над разума; защото никой не вярва, освен ако не пожелае, както казва Августин. Ето защо волята има място около вярата: "станахте от сърце послушни на оня вид учение, на който се предадохте." (Римляни, 6:17)


ІІІ. "Всички народи"

Второ, (апостолството) се описва и от широтата (си), когато се добавя “сред всички народи” (in omnibus gentibus), защото (то ще бъде) не само в единия народ – на юдеите - но (апостолите) са се отправили за обучение (ad instructionem) на всички народи.
Павел е получил специално апостолство към всички народи, така че на него може да му се припише (да се отнесе към него, ei competere) казаното в Исаия, 49:6 – “малко е, че Ти ще Ми бъдеш раб, за да се възстановят колената Иаковови и да се възвърнат остатъците Израилеви, но Аз ще Те направя светлина за народите...” Все пак юдеите не са били изключени от апостолството му – особено тези, които живееха сред (останалите) народи: “доколкото съм апостол на езичниците, аз прославям службата си, та дано някак възбудя ревност у сродниците си по плът и спася някои от тях.” (Римляни, 11:13-14)


ІV. "заради Неговото име"

Или чрез този израз (заради Неговото име, pro nomine eius) (апостолството) се описва от целта си (ex fine), така че смисълът да бъде: “за да разпространяваме Неговото име, а не за да търсим за себе си някакъв земен плод”. Деяния, 9:15 - "той Ми е избран съд, за да понесе името Ми..." - и оттам подканяше верните към това, казвайки “всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа” (Колосяни, 3:17)


V. "в Рим"

Четвърто, (той описва своето апостолство) от властта си над онези, на които пишеше и които бяха под споменатото апостолство. Поради което казва “сред които” – сиреч, сред народите под нашето апостолство – “сте и вие” – явно римляните, макар и издигнати (хора). “Той събори... високо стоещия град. Нога го тъпче...”-явно Христовата; “стъпките на бедните” - явно на апостолите и специално на Петър и Павел. (Исаия, 26:5)


VІ. "Призвани и светии"

Призоваването (vocatio) е двойно. Едното (единият вид) е външно, според което призова Петър и Андрей (Матей, 4:18); другото призоваване обаче е вътрешно, и то е според вътрешното вдъхновение (secundum interiorem inspirationem).
На трето място поставя благодатта на оправданието, когато казва “светии”, сиреч “осветени чрез благодатта и ритуалите (sacramenta) на благодатта”. “но се умихте, но се осветихте”, за да сте обичани от Бог, призовани към това да сте светии
. (1 Коринтяни, 6:11)


VІІ. "Благодат и мир"

След това се поставят благата (bona) които им желае, а те са благодат и мир. От които едното, явно благодатта, е първо сред Божиите блага, защото чрез нея се оправдава нечестивият - "оправдавайки се даром, с Божията благодат" (Римляни, 3:24). Другото обаче, а именно мирът, е последното, което се изпълва в блаженството. Защото тогава ще има съвършен мир, когато волята ще почива в пълнотата на всяко благо, следвайки ненаранимостта от всяко зло – “Тогава народът ми ще живее в мирни жилища...” (sedebit populus meus in pulchritudine pacis...). (Исаия, 32:18)

понеделник, 19 ноември 2007 г.

Коментари към 1:1-7

Йоан Златоуст:

І. "Робството" на Павел

Има няколко вида робство (δουλεια). Единият е съгласно сътворението (примерно) - “Моят роб Навуходоносор” (Йеремия, 25:9), защото създаденото е роб на сътворилия го. Друг е съгласно вярата, за която казва: “Но благодарение на Бога, вие, бидейки роби на греха, станахте от сърце послушни на оня вид учение, на който се предадохте. А като се освободихте от греха, станахте роби на правдата” (Римляни, 6:17-18). А има друг, съгласно начина на живот, за който е казано: “Моисей, Моят раб (θεραπων), умря” (Иисус Навин, 1:1). И тъй като Павел беше роб според всички видове робство, той казва това (за себе си) вместо най-висока титла: "роб на Иисуса Христа".


ІІ. “Призваността”

Навсякъде се нарича “призван”, като с това показва своята благодарност и това, че не сам е потърсил и така е намерил, но е бил призован, и се е отзовал и подчинил. И верните той нарича така – “призвани светии”. Но те бяха призовани само дотолкова, доколкото да повярват, а нему бе връчено и друго – апостолството; а то е нещо изпълнено с безброй блага, и надминава и обхваща всички дарби.


ІІІ. “Благовестието”

Нарича (проповедта си) “благовестие Божие” като (по този начин) още от въведението привлича вниманието на слушателя. Защото не е дошъл да извести нещо мрачно, както пророците (които произнасят) обвинения, упреци и укори; но (е дошъл да извести) благовестия и то благовестия Божии – безброй съкровища на сигурни и неподвижни блага.


ІV. Относно 1:4

Казаното е станало неясно поради преплитането на думите – затова е необходимо да бъде разделено. И тъй, какво е това, което казва? “Проповядваме родения от Давид” казва. Това е ясно; но откъде (е ясно), че този въплътеният е и Син Божи? Първо, от пророците; затова и казваше “което от по-напред бе обещал чрез пророците Си, в светите Писания”. Но този начин (да се покаже, че е Син Божи) изисква не малко (усилие при) доказване (или – има не малка доказателствена сила). После, от самия начин на раждане, което и той самият посочи, като каза: “роден по плът от Давидово семе”, защото опроверга природния закон. Трето, от чудесата, които извършваше, давайки доказателство за голяма сила – защото това е (смисълът на казаното) “в сила”. Четвърто, от Духа, който даваше на вярващите в Него и чрез който правеше всички (тях) свети. Затова казва “според Духа на освещението”. Пето, от възкресението Господне; защото Той пръв и само Той възкреси Себе си. За което и Той самият каза че е най-важния знак и че е достатъчен за да затвори устата и на безсрамниците. Защото каза: “разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна” (Йоан, 2:19)...

И какво е ορισθεντος (определен, “открил се за" – синод. прев.) ? Посочен, проявен, отсъден че е, признат за (δειχθεντος, αποφανθεντος, κριθεντος, ομολογηθεντος) според мнението и потвърждението (букв. гласуването) на всички – от пророците, от парадоксалното рождение по плът, от силата в чудесата, от Духа, чрез когото даде освещението, от възкресението, чрез което срина тиранията на смъртта.


V. Относно “между които сте и вие”

Виж и онова – че душата на Павел е освободена от всякакво ласкателство. Защото разговаря с римляни (жители, граждани на Рим?), които стоят сякаш на някакъв връх на цялата вселена; и все пак не им приписва нищо повече отколкото на останалите народи, нито пък, заради това че тогава имаха власт и царстваха, казва, че са имали нещо повече в духовните неща. Но казва: както проповядваме на всички народи, така и на вас – като ги брои заедно със скитите и траките. Защото ако не искаше да покаже това, би било излишно да каже: “между които сте и вие”. Но прави това, за да изчисти мисълта (възгледа, мнението) им, да понизи надутостта на ума и да ги научи на равночестност спрямо другите...
Ако в най-необходимите и духовните неща всичко е дадено да е общо на робите и свободните – а това са любовта от Бога, призванието, благовестието, синовството, благодатта, освещаването и всички други, тогава как няма да е крайно безумие тези, които Бог е свързал и е направил равночестни в големите неща, тях да ги разделяме с оглед на ставащото по земята? Затова този блажен човек още във въведението прогонва тази тежка болест и ги отвежда към майката на благата – смиреността. Това е правело и слугите по-добри, защото те така научават, че няма да понесат никаква сериозна вреда от робството си, щом имат истинската свобода. Това е правело и господарите по-умерени, защото така били възпитавани, че не биха имали никаква полза от свободата, ако не поставят най-напред нещата, свързани с вярата.

петък, 2 ноември 2007 г.

1: 5-7

5δι ου ελαβομεν χαριν και αποστολην εις υπακοην πιστεως εν πασιν τοις εθνεσιν υπερ του ονοματος αυτου
6εν οις εστε και υμεις κλητοι ιησου χριστου
7πασιν τοις ουσιν εν ρωμη αγαπητοις θεου κλητοις αγιοις χαρις υμιν και ειρηνη απο θεου πατρος ημων και κυριου ιησου χριστου



І. Кои сме тези, за които се казва "получихме" (ελαβομεν). Дали Павел говори лично и само за себе си, или и за апостолите, или за всички повярвали?
υπερ του ονοματος αυτου - това значи "за разпространение славата на неговото име" или "заради неговото име" (защото то ни е скъпо, пазим го, дава ни сили)?

ІІ. υπακοη πιστεως. Смисълът е или 1) "подчиняваме се на вяра" (а не по силата на аргументи, или защото сами сме станали свидетели, или поради насилие) или 2) "подчиняваме се на вярата" (сиреч на точно тази вяра - в Христа, на точно това учение, а не на друго).
Вярата е нещо, на което се подчиняваме, а не го овладяваме (и следователно не можем да се разпореждаме с него, да го ползваме за нещо).

ІІІ. Кои са онези, сред които са "римляните" (εν οις εστε)? Това "народите" ли са, или "получилите благодат и апостолство"?