вторник, 20 ноември 2007 г.

Коментари към 1:5-7

Тома Аквински:

І. "Благодатта и апостолството"

Но става дума за (ponitur) един двоен дар (munus). Първият от двата (дара) е общ за всички вярващи - сиреч благодатта чрез която се възстановяваме (gratia qua reparamur), която получихме от Бог чрез Христа... Защото всички тези неща са създадени чрез словото Божие и чрез него самото - значи чрез изкуството на всемогъщия Бог - следва всички да се поправят (instaurentur); също както строителят възстановява дома със същото изкуство, с което го е построил - "благоволи Отец...чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно..." (Колосяни, 1:20)

Друг обаче е духовният (spirituale) дар даден (collatum) на апостолите, за който споменава, добавяйки и “апостолство” (apostolatum) – и който е най-висш (praecipuum) измежду църковните степени . "И от вас Бог постави в църквата първо апостоли..." (1 Коринтяни 12:28)
Но поставя “благодатта” преди “апостолството”, защото (апостолите) са последвали апостолството не поради заслугите си, но от благодат (non ex meritis sed ex gratia) - "Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол... Но с благодатта на Бога съм това, което съм." (1 Коринтяни 15:9)


ІІ. "Подчинението на вяра"

Но описва това апостолство най-напред от (въз основа на) ползата. Когато прибавя “за подчинение на вяра” (ad obediendum fidei), все едно казва: “затова сме изпратени, за да направим хората да се подчиняват на вярата”. Подчинението има място при тези неща, които можем да направим по своя воля (voluntarie). Но за нещата, които са (на основата) на вяра, ние се съгласяваме по волята си, а не по необходимост, идваща от разума (non ex rationis necessitate) – тъй като те са над разума; защото никой не вярва, освен ако не пожелае, както казва Августин. Ето защо волята има място около вярата: "станахте от сърце послушни на оня вид учение, на който се предадохте." (Римляни, 6:17)


ІІІ. "Всички народи"

Второ, (апостолството) се описва и от широтата (си), когато се добавя “сред всички народи” (in omnibus gentibus), защото (то ще бъде) не само в единия народ – на юдеите - но (апостолите) са се отправили за обучение (ad instructionem) на всички народи.
Павел е получил специално апостолство към всички народи, така че на него може да му се припише (да се отнесе към него, ei competere) казаното в Исаия, 49:6 – “малко е, че Ти ще Ми бъдеш раб, за да се възстановят колената Иаковови и да се възвърнат остатъците Израилеви, но Аз ще Те направя светлина за народите...” Все пак юдеите не са били изключени от апостолството му – особено тези, които живееха сред (останалите) народи: “доколкото съм апостол на езичниците, аз прославям службата си, та дано някак възбудя ревност у сродниците си по плът и спася някои от тях.” (Римляни, 11:13-14)


ІV. "заради Неговото име"

Или чрез този израз (заради Неговото име, pro nomine eius) (апостолството) се описва от целта си (ex fine), така че смисълът да бъде: “за да разпространяваме Неговото име, а не за да търсим за себе си някакъв земен плод”. Деяния, 9:15 - "той Ми е избран съд, за да понесе името Ми..." - и оттам подканяше верните към това, казвайки “всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа” (Колосяни, 3:17)


V. "в Рим"

Четвърто, (той описва своето апостолство) от властта си над онези, на които пишеше и които бяха под споменатото апостолство. Поради което казва “сред които” – сиреч, сред народите под нашето апостолство – “сте и вие” – явно римляните, макар и издигнати (хора). “Той събори... високо стоещия град. Нога го тъпче...”-явно Христовата; “стъпките на бедните” - явно на апостолите и специално на Петър и Павел. (Исаия, 26:5)


VІ. "Призвани и светии"

Призоваването (vocatio) е двойно. Едното (единият вид) е външно, според което призова Петър и Андрей (Матей, 4:18); другото призоваване обаче е вътрешно, и то е според вътрешното вдъхновение (secundum interiorem inspirationem).
На трето място поставя благодатта на оправданието, когато казва “светии”, сиреч “осветени чрез благодатта и ритуалите (sacramenta) на благодатта”. “но се умихте, но се осветихте”, за да сте обичани от Бог, призовани към това да сте светии
. (1 Коринтяни, 6:11)


VІІ. "Благодат и мир"

След това се поставят благата (bona) които им желае, а те са благодат и мир. От които едното, явно благодатта, е първо сред Божиите блага, защото чрез нея се оправдава нечестивият - "оправдавайки се даром, с Божията благодат" (Римляни, 3:24). Другото обаче, а именно мирът, е последното, което се изпълва в блаженството. Защото тогава ще има съвършен мир, когато волята ще почива в пълнотата на всяко благо, следвайки ненаранимостта от всяко зло – “Тогава народът ми ще живее в мирни жилища...” (sedebit populus meus in pulchritudine pacis...). (Исаия, 32:18)

Няма коментари: