вторник, 18 декември 2007 г.

1: 11-15

11επιποθω γαρ ιδειν υμας ινα τι μεταδω χαρισμα υμιν πνευματικον εις το στηριχθηναι υμας
12τουτο δε εστιν συμπαρακληθηναι εν υμιν δια της εν αλληλοις πιστεως υμων τε και εμου
13ου θελω δε υμας αγνοειν αδελφοι οτι πολλακις προεθεμην ελθειν προς υμας και εκωλυθην αχρι του δευρο ινα τινα καρπον σχω και εν υμιν καθως και εν τοις λοιποις εθνεσιν
14ελλησιν τε και βαρβαροις σοφοις τε και ανοητοις οφειλετης ειμι
15ουτως το κατ εμε προθυμον και υμιν τοις εν ρωμη ευαγγελισασθαι


І. Какво означава χαρισμα πνευματικον? Дали става дума за: 1) предаване на част от "духовността", основана на вярата, която не би била еднаква при всички вярващи, щом като и вярата е различна (поне различно силна и постоянна); или 2) осезаема следа от присъствието на Светия Дух, Който е слязъл върху всеки от апостолите, а също и върху Павел при пътуването му към Дамаск; или 3) способност за извършване на чудеса, която се дължи на Светия Дух, и която притежават апостолите, но биха могли да я предават и на други вярващи?

ІІ. τουτο δε εστιν се отнася до: 1) цялото предходно изречение - "да ви видя, да ви предам духовен дар, да получите подкрепа"; или до 2) "да ви предам някакъв духовен дар, така че да получите подкрепа" или само до 3) "да получите подкрепа"?

ІІІ. Какъв е смисълът от употребата на εν αλληλοις? Ако значи "и в мен, и във вас", то това не дублира ли излишно υμων τε και εμου?

ІV. Дали εκωλυθην значи 1) "предпочитах да не идвам" (защото преценявах, че беше рано и пр.); или 2) "Бог ми забраняваше" (въпреки личното ми желание); или 3) "бях възпрепятстван от външни обстоятелства"?

V. Ако човечеството се дели на ελληνες и βαρβαροι къде стоят "римляните"? Какъв е смисълът на разграничението σοφοι - ανοητοι? По какъв начин са "мъдри" σοφοι - дали тяхната мъдрост ги прави възприемчиви и към благовестието? Също и ανοητοι - в какво се състои "недостигът на ум" при тях?

вторник, 4 декември 2007 г.

Коментари към 1:8-10

Фредерик Годе (1883):

І. "благодаря на моя Бог"
Dans l'expression mon Dieu il renferme toutes les expériences qu'il avait faites personnellement du secours paternel de Dieu. Ces manifestations de la sollicitude divine sont une révélation particulière que chaque fidèle reçoit pour son propre compte et qu'il résume en appelant Dieu son Dieu ; comparez l'expression "Dieu d'Abraham, d'Isaac, de Jacob", et plus spécialement la parole Genèse 28:20-21:
"И даде Иаков оброк, като рече: ако (Господ) Бог бъде с мене и ме опази в тоя път, по който отивам, и ми даде хляб да ям и дрехи да се облека, и аз се смиром върна в бащиния си дом и Господ бъде мой Бог..."

ІІ. "чрез Иисуса Христа"
L'action de grâces de Paul a pour intermédiaire Jésus-Christ. La plupart pensent que Christ est désigné par là comme l'auteur du bien pour lequel Paul remercie (7:25).
"Благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа, нашия Господ."
Ce n'est pourtant pas le sens naturel de la locution:
je remercie par. Cette expression fait plutôt penser à Christ comme au sacrificateur qui présente à Dieu l'action de grâces offerte par le fidèle; comparez 8:34 -
"Кой е, който ще осъжда? Христос Иисус, Който умря, но още и възкръсна, Който е и отдясно на Бога, Който и ходатайствува за нас."

ІІІ. "за вашата вяра се говори по цял свят"
Paul remercie de la propagation de l'Evangile à Rome comme d'un bienfait qui le concerne personnellement, en tant qu'apôtre des Gentils...
La joie de Paul est d'autant plus grande que non seulement ils croient eux-mêmes, mais que le bruit de leur foi, en se répandant, ouvre partout l'accès à l'Evangile.
Comparez une parole semblable adressée aux Thessaloniciens:
"Защото от вас проехтя словото Господне не само в Македония и Ахаия, но и навред се пренесе славата за вашата вяра в Бога, тъй че няма нужда ние нищо да казваме. Защото вярващите сами разгласят за нас, какво беше идването ни при вас, и как от идолите се обърнахте към Бога, за да служите на живия и истински Бог, и да очаквате от небесата Неговия Син, Когото Той възкреси от мъртвите, Иисуса, Който ни избавя от идещия гняв"
(1 Солуняни, 1:8-10)

ІV. "Комуто служа с духа си"
Il dit: en mon esprit, c'est-à-dire dans cette partie la plus intime de son être, où se trouve l'organe par lequel son âme communique avec le monde divin. L'esprit est donc ici l'un des éléments de sa nature humaine - "А Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа" (I Thessaloniciens 5:23); seulement il est évidemment supposé pénétré de l'Esprit divin.

V. "някога да дойда при вас"
Le terme ευοδοω signifie proprement faire faire heureusement le chemin, d'où en général: faire réussir quelqu'un dans une affaire comparez 1Corinthiens 16:2
"κατα μιαν σαββατου εκαστος υμων παρ εαυτω τιθετω θησαυριζων ο τι εαν ευοδωται ινα μη οταν ελθω τοτε λογειαι γινωνται"

Коментари към 1:8-10

Жан Калвин
(цитиран в английския превод):

Калвин предлага латински превод, различен от този във Vulgata:

8. primum quidem gratias ago Deo meo per Iesum Christum super vobis omnibus, quia fides vestra prædicatur in universo mundo.
9. testis enim mihi Deus, quem colo in spiritu meo in Evangelio Filii ipsius, ut continenter memoriam vestri faciam;
10. semper in orationibus meis, rogans, si quomodo prosperum iter aliquando mihi, obtingat per voluntatem Dei, veniendi ad vos.


Vulgata:
8. primum quidem gratias ago Deo meo per Iesum Christum pro omnibus vobis quia fides vestra adnuntiatur in universo mundo
9. testis enim mihi est Deus cui servio in spiritu meo in evangelio Filii eius quod sine intermissione memoriam vestri facio
10. semper in orationibus meis obsecrans si quo modo tandem aliquando prosperum iter habeam in voluntate Dei veniendi ad vos.



І. "благодаря на моя Бог"
I observe in the last place, that he calls him "his God". This is the faithful’s special privilege, and on them alone God bestows this honor. There is indeed implied in this a mutual relationship, which is expressed in this promise:
"И вие ще бъдете Мой народ, и Аз ще ви бъда Бог"
(Иеремия 30:22)

ІІ. "чрез Иисуса Христа"
Обръща внимание на Евреи, 13:15 - "Прочее, нека чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му"

ІІІ. "за вашата вяра се говори по цял свят"
What he states respecting them is, the celebrity of their faith; for he intimates that they being honored with the public approbation of the churches, could not reject an Apostle of the Lord, without disappointing the good opinion entertained of them by all; and such a thing would have been extremely uncourteous and in a manner bordering on perfidy...
The eulogy of faithful men was to Paul equal to that of the whole world, with regard to the faith of the Romans; for the unbelieving, who deemed it detestable, could not have given an impartial or a correct testimony respecting it. We then understood that it was by the mouths of the faithful that the faith of the Romans was proclaimed through the whole world; and that they were alone able to judge rightly of it, and to pronounce a correct opinion. That this small and despised handful of men were unknown as to their character to the ungodly, even at Rome, was a circumstance he regarded as nothing; for Paul made no account of their judgment.


ІV. "Бог ми е свидетел"
Калвин смята този израз за вид клетва и го коментира така:
For since an oath is nothing else but an appeal to God as to the truth of what we declare, most foolish is it to deny that the Apostle used here an oath. He did not notwithstanding transgress the prohibition of Christ.
It hence appears that it was not Christ’s design (as the superstitious Anabaptists dream) to abolish oaths altogether, but on the contrary to call attention to the due observance of the law; and the law, allowing an oath, only condemns perjury and needless swearing. If then we would use an oath aright, let us imitate the seriousness and the reverent manner exhibited by the Apostles; and that you may understand what it is, know that God is so called as a witness, that he is also appealed to as an avenger, in case we deceive...

("Слушали сте още, че бе казано на древните: "клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си". Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен. Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия" - Мат. 5:33-37)

V. "Комуто служа с духа си"
At the same time, he sets his own spirit in opposition to the outward mask of religion; for as many falsely pretend to be the worshippers of God, and outwardly appear to be so, he testifies that he, from the heart served, God. It may be also that he alluded to the ancient ceremonies, in which alone the Jews thought the worship of God consisted. He then intimates, that though he retained not observance of these, he was yet a sincere worshipper of God, according to what he says in Philippians 3:3 - "защото истинското обрязване сме ние, които духом служим Богу и се хвалим с Христа Иисуса, и не на плътта се уповаваме..."

VІ. "непрестанно си спомням за вас и винаги се моля в молитвите си"
Now he speaks not of every kind of calling on God, but of those prayers to which the saints, being at liberty, and laying aside all cares, apply their whole attention to the work; for he might have often expressed suddenly this or that wish, when the Romans did not come into his mind; but whenever he had previously intended, and, as it were, prepared himself to offer up prayers to God, among others he remembered them. He then speaks peculiarly of those prayers, for which the saints deliberately prepare themselves; as we find to have been the case with our Lord himself, who, for this purpose, sought retirement…

VІІ. "дано с Божия воля ми се падне някога да дойда"
By saying, A prosperous journey by the will of God he shows, not only that he looked to the Lord’s favor for success in his journey, but that he deemed his journey prosperous, if it was approved by the Lord. According to this model ought all our wishes to be formed.

1: 8-10

8πρωτον μεν ευχαριστω τω θεω μου δια ιησου χριστου περι παντων υμων οτι η πιστις υμων καταγγελλεται εν ολω τω κοσμω
9μαρτυς γαρ μου εστιν ο θεος ω λατρευω εν τω πνευματι μου εν τω ευαγγελιω του υιου αυτου ως αδιαλειπτως μνειαν υμων ποιουμαι
10παντοτε επι των προσευχων μου δεομενος ει πως ηδη ποτε ευοδωθησομαι εν τω θεληματι του θεου ελθειν προς υμας


І. Защо Павел благодари на Бог именно "чрез Иисуса Христа"? Днес ние рядко се изразяваме така. Дали това означава, че той (може би подобно на другите апостоли и на повярвалите от това време) мисли Христа много повече като посредник между хората и Бог, отколкото ние днес?

ІІ. Какво разбира ап. Павел под πιστις υμων? Дали това е някаква вяра (някакво предание), която да е специфична за римската християнска община? Има ли нещо във вярата на римляните-християни, което да е различно от това, в което вярват всички останали християни? Или целта му е да каже, че след като вярата в Христа е станала вяра и за жители на самия град Рим, то това й придава по-голяма тежест по целия свят?

ІІІ. Дали римляните-християни по това време са главно повярвали юдеи, или сред тях има и множество бивши езичници (поради което и коментатори като Йоан Златоуст въз основа на 1:6 говорят за тези "римляни" като за народ, поставен редом със скити и траки?)

вторник, 20 ноември 2007 г.

Коментари към 1:5-7

Тома Аквински:

І. "Благодатта и апостолството"

Но става дума за (ponitur) един двоен дар (munus). Първият от двата (дара) е общ за всички вярващи - сиреч благодатта чрез която се възстановяваме (gratia qua reparamur), която получихме от Бог чрез Христа... Защото всички тези неща са създадени чрез словото Божие и чрез него самото - значи чрез изкуството на всемогъщия Бог - следва всички да се поправят (instaurentur); също както строителят възстановява дома със същото изкуство, с което го е построил - "благоволи Отец...чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно..." (Колосяни, 1:20)

Друг обаче е духовният (spirituale) дар даден (collatum) на апостолите, за който споменава, добавяйки и “апостолство” (apostolatum) – и който е най-висш (praecipuum) измежду църковните степени . "И от вас Бог постави в църквата първо апостоли..." (1 Коринтяни 12:28)
Но поставя “благодатта” преди “апостолството”, защото (апостолите) са последвали апостолството не поради заслугите си, но от благодат (non ex meritis sed ex gratia) - "Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол... Но с благодатта на Бога съм това, което съм." (1 Коринтяни 15:9)


ІІ. "Подчинението на вяра"

Но описва това апостолство най-напред от (въз основа на) ползата. Когато прибавя “за подчинение на вяра” (ad obediendum fidei), все едно казва: “затова сме изпратени, за да направим хората да се подчиняват на вярата”. Подчинението има място при тези неща, които можем да направим по своя воля (voluntarie). Но за нещата, които са (на основата) на вяра, ние се съгласяваме по волята си, а не по необходимост, идваща от разума (non ex rationis necessitate) – тъй като те са над разума; защото никой не вярва, освен ако не пожелае, както казва Августин. Ето защо волята има място около вярата: "станахте от сърце послушни на оня вид учение, на който се предадохте." (Римляни, 6:17)


ІІІ. "Всички народи"

Второ, (апостолството) се описва и от широтата (си), когато се добавя “сред всички народи” (in omnibus gentibus), защото (то ще бъде) не само в единия народ – на юдеите - но (апостолите) са се отправили за обучение (ad instructionem) на всички народи.
Павел е получил специално апостолство към всички народи, така че на него може да му се припише (да се отнесе към него, ei competere) казаното в Исаия, 49:6 – “малко е, че Ти ще Ми бъдеш раб, за да се възстановят колената Иаковови и да се възвърнат остатъците Израилеви, но Аз ще Те направя светлина за народите...” Все пак юдеите не са били изключени от апостолството му – особено тези, които живееха сред (останалите) народи: “доколкото съм апостол на езичниците, аз прославям службата си, та дано някак възбудя ревност у сродниците си по плът и спася някои от тях.” (Римляни, 11:13-14)


ІV. "заради Неговото име"

Или чрез този израз (заради Неговото име, pro nomine eius) (апостолството) се описва от целта си (ex fine), така че смисълът да бъде: “за да разпространяваме Неговото име, а не за да търсим за себе си някакъв земен плод”. Деяния, 9:15 - "той Ми е избран съд, за да понесе името Ми..." - и оттам подканяше верните към това, казвайки “всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа” (Колосяни, 3:17)


V. "в Рим"

Четвърто, (той описва своето апостолство) от властта си над онези, на които пишеше и които бяха под споменатото апостолство. Поради което казва “сред които” – сиреч, сред народите под нашето апостолство – “сте и вие” – явно римляните, макар и издигнати (хора). “Той събори... високо стоещия град. Нога го тъпче...”-явно Христовата; “стъпките на бедните” - явно на апостолите и специално на Петър и Павел. (Исаия, 26:5)


VІ. "Призвани и светии"

Призоваването (vocatio) е двойно. Едното (единият вид) е външно, според което призова Петър и Андрей (Матей, 4:18); другото призоваване обаче е вътрешно, и то е според вътрешното вдъхновение (secundum interiorem inspirationem).
На трето място поставя благодатта на оправданието, когато казва “светии”, сиреч “осветени чрез благодатта и ритуалите (sacramenta) на благодатта”. “но се умихте, но се осветихте”, за да сте обичани от Бог, призовани към това да сте светии
. (1 Коринтяни, 6:11)


VІІ. "Благодат и мир"

След това се поставят благата (bona) които им желае, а те са благодат и мир. От които едното, явно благодатта, е първо сред Божиите блага, защото чрез нея се оправдава нечестивият - "оправдавайки се даром, с Божията благодат" (Римляни, 3:24). Другото обаче, а именно мирът, е последното, което се изпълва в блаженството. Защото тогава ще има съвършен мир, когато волята ще почива в пълнотата на всяко благо, следвайки ненаранимостта от всяко зло – “Тогава народът ми ще живее в мирни жилища...” (sedebit populus meus in pulchritudine pacis...). (Исаия, 32:18)

понеделник, 19 ноември 2007 г.

Коментари към 1:1-7

Йоан Златоуст:

І. "Робството" на Павел

Има няколко вида робство (δουλεια). Единият е съгласно сътворението (примерно) - “Моят роб Навуходоносор” (Йеремия, 25:9), защото създаденото е роб на сътворилия го. Друг е съгласно вярата, за която казва: “Но благодарение на Бога, вие, бидейки роби на греха, станахте от сърце послушни на оня вид учение, на който се предадохте. А като се освободихте от греха, станахте роби на правдата” (Римляни, 6:17-18). А има друг, съгласно начина на живот, за който е казано: “Моисей, Моят раб (θεραπων), умря” (Иисус Навин, 1:1). И тъй като Павел беше роб според всички видове робство, той казва това (за себе си) вместо най-висока титла: "роб на Иисуса Христа".


ІІ. “Призваността”

Навсякъде се нарича “призван”, като с това показва своята благодарност и това, че не сам е потърсил и така е намерил, но е бил призован, и се е отзовал и подчинил. И верните той нарича така – “призвани светии”. Но те бяха призовани само дотолкова, доколкото да повярват, а нему бе връчено и друго – апостолството; а то е нещо изпълнено с безброй блага, и надминава и обхваща всички дарби.


ІІІ. “Благовестието”

Нарича (проповедта си) “благовестие Божие” като (по този начин) още от въведението привлича вниманието на слушателя. Защото не е дошъл да извести нещо мрачно, както пророците (които произнасят) обвинения, упреци и укори; но (е дошъл да извести) благовестия и то благовестия Божии – безброй съкровища на сигурни и неподвижни блага.


ІV. Относно 1:4

Казаното е станало неясно поради преплитането на думите – затова е необходимо да бъде разделено. И тъй, какво е това, което казва? “Проповядваме родения от Давид” казва. Това е ясно; но откъде (е ясно), че този въплътеният е и Син Божи? Първо, от пророците; затова и казваше “което от по-напред бе обещал чрез пророците Си, в светите Писания”. Но този начин (да се покаже, че е Син Божи) изисква не малко (усилие при) доказване (или – има не малка доказателствена сила). После, от самия начин на раждане, което и той самият посочи, като каза: “роден по плът от Давидово семе”, защото опроверга природния закон. Трето, от чудесата, които извършваше, давайки доказателство за голяма сила – защото това е (смисълът на казаното) “в сила”. Четвърто, от Духа, който даваше на вярващите в Него и чрез който правеше всички (тях) свети. Затова казва “според Духа на освещението”. Пето, от възкресението Господне; защото Той пръв и само Той възкреси Себе си. За което и Той самият каза че е най-важния знак и че е достатъчен за да затвори устата и на безсрамниците. Защото каза: “разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна” (Йоан, 2:19)...

И какво е ορισθεντος (определен, “открил се за" – синод. прев.) ? Посочен, проявен, отсъден че е, признат за (δειχθεντος, αποφανθεντος, κριθεντος, ομολογηθεντος) според мнението и потвърждението (букв. гласуването) на всички – от пророците, от парадоксалното рождение по плът, от силата в чудесата, от Духа, чрез когото даде освещението, от възкресението, чрез което срина тиранията на смъртта.


V. Относно “между които сте и вие”

Виж и онова – че душата на Павел е освободена от всякакво ласкателство. Защото разговаря с римляни (жители, граждани на Рим?), които стоят сякаш на някакъв връх на цялата вселена; и все пак не им приписва нищо повече отколкото на останалите народи, нито пък, заради това че тогава имаха власт и царстваха, казва, че са имали нещо повече в духовните неща. Но казва: както проповядваме на всички народи, така и на вас – като ги брои заедно със скитите и траките. Защото ако не искаше да покаже това, би било излишно да каже: “между които сте и вие”. Но прави това, за да изчисти мисълта (възгледа, мнението) им, да понизи надутостта на ума и да ги научи на равночестност спрямо другите...
Ако в най-необходимите и духовните неща всичко е дадено да е общо на робите и свободните – а това са любовта от Бога, призванието, благовестието, синовството, благодатта, освещаването и всички други, тогава как няма да е крайно безумие тези, които Бог е свързал и е направил равночестни в големите неща, тях да ги разделяме с оглед на ставащото по земята? Затова този блажен човек още във въведението прогонва тази тежка болест и ги отвежда към майката на благата – смиреността. Това е правело и слугите по-добри, защото те така научават, че няма да понесат никаква сериозна вреда от робството си, щом имат истинската свобода. Това е правело и господарите по-умерени, защото така били възпитавани, че не биха имали никаква полза от свободата, ако не поставят най-напред нещата, свързани с вярата.

петък, 2 ноември 2007 г.

1: 5-7

5δι ου ελαβομεν χαριν και αποστολην εις υπακοην πιστεως εν πασιν τοις εθνεσιν υπερ του ονοματος αυτου
6εν οις εστε και υμεις κλητοι ιησου χριστου
7πασιν τοις ουσιν εν ρωμη αγαπητοις θεου κλητοις αγιοις χαρις υμιν και ειρηνη απο θεου πατρος ημων και κυριου ιησου χριστου



І. Кои сме тези, за които се казва "получихме" (ελαβομεν). Дали Павел говори лично и само за себе си, или и за апостолите, или за всички повярвали?
υπερ του ονοματος αυτου - това значи "за разпространение славата на неговото име" или "заради неговото име" (защото то ни е скъпо, пазим го, дава ни сили)?

ІІ. υπακοη πιστεως. Смисълът е или 1) "подчиняваме се на вяра" (а не по силата на аргументи, или защото сами сме станали свидетели, или поради насилие) или 2) "подчиняваме се на вярата" (сиреч на точно тази вяра - в Христа, на точно това учение, а не на друго).
Вярата е нещо, на което се подчиняваме, а не го овладяваме (и следователно не можем да се разпореждаме с него, да го ползваме за нещо).

ІІІ. Кои са онези, сред които са "римляните" (εν οις εστε)? Това "народите" ли са, или "получилите благодат и апостолство"?

сряда, 31 октомври 2007 г.

Коментари към 1:1-4

Ето някои места при Ориген:

І. "Робството" на Павел

... и (Павел) прави себе си роб на всички като (същевременно) е свободен от всичко по (силата на) най-висшето робство - това към нашия Господ Иисус Христос. И доколкото е неженен - за да не бъде роб на жената, а свободен - и в това той е роб на Христа; тъй като не дели тукашното от онова там, но мисли само за Господните неща...
Едно и също е да се каже "роб на Иисуса Христа" и "роб на словото и истината и справедливостта и мъдростта и мира" или каквото друго име е приписано на Божия Син.


ІІ. "Определеността"

И при него предопределението не е начало на повика и оправданието... но предзнанието (стои) над предопределението. И тъй, Бог се взря в потока на бъдещите (събития) и забеляза склонност на независимата воля към неща, свързани с благочестието, и (забеляза) след склонността (даже) устрем към нея, и че ще се отдадат цели на добродетелния живот; (тогава) Той ги предузна, знаейки настоящите и предзнаейки бъдещите неща; и които хора предузна по този начин, тях и предопредели, че ще бъдат съ-образни на изображението на Сина Му...
И тъй, да каже, че (Бог) няма да предузнае, може (само човек) който не знае ума и величието на Бога. Ако пък се съгласят, че (Той) ще предузнае, пак ще ги попитаме дали това, че Той е знаел, е причина бъдещите неща да станат - при положение, че признават, че съществува независима воля?
И той бе определен за Божието благовестие не защото природата му е имала нещо изключително и по устройството си е надминавала природите на (хора) които не са били такива (като него), но поради делата му, които първо са били предузнати, а после и са станали - и всяко от тях поради апостолската (му) подготовка и избор.


ІІІ. Относно πνευμα αγιωσυνης и цялото 1:4

Някои свързват "δυναμει" с "αγιον πνευμα" и така четат: "в силата според Духа" сякаш в Него е Иисус от Назарет; тъй като Бог Го е помазал със Свети Дух и сила, сиреч със силен Дух. И в (посланието) към Солуняни се казва, че "нашето благовестие не се роди във вас само в слово, но и в сила и в Дух Свети"... (Сол. 1:5)
Който, от една страна, се роди от семето Давидово по плът, а от друга бе определен да бъде Син Божи, сиреч, бе потвърден, че е това; и най-вече бе изявен със силата на Светия Му Дух, като възкръсна за безсмъртие от мъртвите.

А "πνευμα αγιωσυνης" (Духът на освещаването) е "το αγιαζον πνευμα" (освещаващият Дух), както и "Бог на утешението" е "утешаващият Бог".

петък, 26 октомври 2007 г.

1: 1-4

1παυλος δουλος ιησου χριστου κλητος αποστολος αφωρισμενος εις ευαγγελιον θεου
2ο προεπηγγειλατο δια των προφητων αυτου εν γραφαις αγιαις
3περι του υιου αυτου του γενομενου εκ σπερματος δαυιδ κατα σαρκα
4του ορισθεντος υιου θεου εν δυναμει κατα πνευμα αγιωσυνης εξ αναστασεως νεκρων ιησου χριστου του κυριου ημων


І.Дали δουλος трябва да бъде "роб" или "слуга" или "служител"? Думата "раб" изглежда архаична, макар да има предимството, че означава точно "онзи, който служи на Бог".
По какъв начин Павел "служи" на Иисус Христос? Както роб се подчинява безусловно на господаря си (но може би понякога с нежелание и само по необходимост)? Или като временно подчинил се и на заплащане, но пък положението му е презряно ("слуга")? Или като свободно нает, но винаги готов да напусне позицията си, ако му предложат по-добра ("служител")?
Дали δουλος в класическия полисен старогръцки, а после в койне-то и отделно в Септуагинтата и Новия завет звучи по-различно, отколкото днес ни звучи думата роб (слуга)?

ІІ. Дали κλητος значи, че Павел заема по-особено положение сред апостолите? Може би Петър, Андрей, Йоан не се наричат никъде κλητοι и така Павел обозначава различието си от тях?

ІІІ. По какъв начин е "определен" - αφωρισμενος? Откога? И пак - с негово съгласие ли или независимо от волята му (по "съдба", с решение отвисоко). В Гал. 1:15 се казва, че Бог го е определил от утробата на майка му (и след това го е призовал, за да бъде κλητος)- ο αφορισας με εκ κοιλιας μητρος μου και καλεσας δια της χαριτος αυτου

ІV. 1:4 изглежда много труден.
1. Как Иисус Христос, нашият Господ е "определен" (ορισθεις) като Син Божи? Щом това е станало във връзка с и дори "в резултат от" (εξ) възкресението, Той трябва само да е бил "явен" като такъв, да стане вече известно, че е такъв. Той не може да е "станал" Син във връзка с възкресението Си, тъй като е бил такъв вечно. εν δυναμει трябва да е "в чудо, чрез чудо".
2. Имаше спор около κατα πνευμα αγιωσυνης. Дали е а) синтактично и смислово съответствие на κατα σαρκα, и тогава цялото ще значи "по (според) плът - от семето (поколението) Давидово, а пък по (според, в съгласие) дух (а) на светостта (Му!)- определен (явен) за (като) Син Божи"? Или б), както засега си мисля, "според (устроеното от, съгласно промисъла на) Светия Дух"? за б) трудността е в странния израз πνευμα αγιωσυνης. Според а) обаче ще излезе, че Христос е имал някаква "заслуга" (светостта на духа Му) пред Отец и затова е бил явен-определен като Син. И, освен това, защо няма δε, с което да се покаже недвусмислено, че κατα σαρκα и κατα πνευμα са в съответствие?