апостол Павел "до Римляни" (и други записки)

История на източните и православни църкви до ІХ в. Примерен тест

2010-04-11T13:23:00.000-07:00

1. От колко книги се състои съчинението на Евсевий Кесарийски "Църковна история"?

2. В коя книга на Евсевиевата “Църковна история” се споменава за превземането на Йерусалим от Тит?

3. По кое време Ириней е епископ на град Лион?

4. Посочете имената на трима апологети от ІІ в., споменати от Евсевий Кесарийски

5. Посочете имената на четирима римски императори, управлявали през ІІ в.

6. Кога се извършват гоненията, подкрепени от императорите Деций, Валериан и Диоклециан?

7. Посочете имената на двама историци, чиито съчинения се цитират от Евсевий.

8. Посочете имената на трима римски епископи от ІІІ в.

9. Събитията от кое време обхваща “Историята” на Сократ Схоластик?

10. Как се казва александрийският епископ, който е низвергнал Арий?

11. Къде, как и кога загива император Юлиан?

12. За живота на кои влиятелни гръкоезични богослови от ІV в. разказва Сократ?

13. По времето на кой император се провежда Втори вселенски събор?

14. Посочете имената на трима константинополски патриарси от V в.

15. Къде се е състоял Третият вселенски събор?

16. На кои императори е бил съвременник Евагрий Схоластик?

17. Как се нарича ереста, осъдена на Четвърти вселенски събор?

18. През коя година се е състоял Пети вселенски събор?

19. В коя книга от съчинението си Евагрий прави преглед на световната историография?

20. На кой вселенски събор е отхвърлено учението за “едната воля” на Христос? Посочете имената на трима влиятелни противници на това учение.

21. Събитията от кое време са включени в “Кратка история” (Breviarium) на патриарх Никифор?

22. Как се казва константинополският патриарх, който председателства Седми вселенски събор?

23. Колко време минава между Седмия вселенски събор и окончателното отхвърляне на иконоборството в Империята?

24. На кои константинополски патриарси е съвременник българският княз Борис?

История на източните и православни църкви до ІХ в.

2010-03-09T04:18:00.000-08:00

(въз основа на църковни историци и хронисти от ІV до Х в.)

Кратко съдържание

26 септември 2009
Лекция І. от раждането на Спасителя до смъртта на ап. Йоан Богослов (ок. 100 г.).
Учението на Иисус Христос. Апостолите. Първи гонения. Разрушаването на Йерусалим. За автентичността на новозаветните книги. Първи ереси.
Автор: Евсевий Кесарийски, кн. І-ІІІ.

3 октомври
Лекция ІІ. 98-192 г.
Гоненията от Траян до Марк Аврелий. Ереси и апологети. Споровете за Пасха. Юстин, Иреней, Климент Александрийски.
Автор: Евсевий, кн. ІV-VІ.

17 октомври
Лекция ІІІ. 193-324 г.
Гоненията от Септимий Север до Диоклециан. Ориген, Дионисий Александрийски. Управлението на Константин Велики до победата над Лициний.
Автор: Евсевий, кн. VІ-Х.

14 ноември
Лекция ІV. 306-361 г.
За управлението на Константин Велики. Поява на арианството и Първи вселенски събор. Наследниците на Константин. Опити за промяна на Никейския символ. Атанасий Александрийски.
Автор: Сократ Схоластик, кн. І-ІІ.

28 ноември
Лекция V. 361-382 г.
Юлиан, Валент, Теодосий І. Борба между езичници, ариани и православни. Втори вселенски събор
Автор: Сократ, кн. ІІІ-V.

23 януари 2010
Лекция VІ. 383-438 г.
Теодосий І и Теодосий ІІ. Йоан Златоуст. Несторий, Кирил Александрийски и Трети вселенски събор
Автор: Сократ, кн. V-VІІ

30 януари
Лекция VІІ. 431-476 г.
Несторианство и монофизитство. Трети и Четвърти вселенски събори. Теодосий ІІ, Маркиан, Лъв I
Автор: Евагрий Схоластик, кн. І-ІІ

6 февруари
Лекция VІІІ. 474-565 г.
Разделение между халкедонити и анти-халкедонити. Император Юстиниан и Пети вселенски събор
Автор: Евагрий, кн. ІІІ-ІV

13 февруари
Лекция ІХ. 565-685 г.
Евагрий за историографията. Император Ираклий и появата на монотелитството. Войни с Персия и арабите. Патриарсите-монотелити. Патриарх Софроний, Максим Изповедник и папа Мартин. Шести вселенски събор.
Автори: Евагрий, кн. V-VІ; патриарх Никифор; “Животът на Максим Изповедник”

27 февруари
Лекция Х. 685 – 880 г.
Иконоборство. Седми вселенски събор. Войни с България и кръщение на българите. Папа Николай І и смяната на патриарсите в Константинопол. Съборите между 860 и 880 г. Патриарх Фотий за Римската църква.
Автори: патриарх Никифор; Теофан Изповедник; Продължител на Теофан и Константин VІІ Багренородни

Рим и Палестина през І в. сл. Хр.

2010-03-08T12:50:00.000-08:00

(въз основа на Евтропий и Йосиф Флавий)

Кратко съдържание

24 януари 2009
Лекция І. 280-82 г. пр. Хр.
Римска история от войната с Тарент и цар Пир. Унищожение на Картаген и Македония. Придобиване на територии в Мала Азия (Пергам) и Африка (Мавритания). Войни с Антиох ІІІ и Митридат. Войни с гали и италийци. Гражданската война между Сула и Марий.
Автор: Евтропий, Breviarium ab urbe condita II-V.

7 февруари
Лекция ІІ. 539-285 г.
Юдейска история след края на Вавилонския плен. Кир Велики разрешава завръщането на евреите и възстановяването на Храма. Повечето от тях са потомци на Юда. Завършване на Втория храм под ръководството на Зоровавел при Дарий І. Неемия и Ездра. Разкол в първосвещеническия род (Ядус и Манасия). Санавалет, сатрап на Дарий ІІІ, подготвя построяването на храм в Самария. Разгром на персийската империя от Александър Македонски. Птолемей Лаг завоюва Палестина и отвежда множество юдеи като пленници в Египет и Александрия. Деметрий от Фалерон и Александрийската библиотека.
Автор: Йосиф Флавий, Юдейски древности ХІ,1 - ХІІ,2

21 февруари
Лекция ІІІ. 285-164 г.
Преводът на Стария Завет. Животът на Йосиф и сина му Хиркан. Антиох ІV Епифан със съдействието на първосвещеника Менелай започва гонение срещу юдеите. Въстанието на Мататия и синовете му. Юда Макавей възстановява богослужението.
Юдейски древности ХІІ, 3 – ХІІ, 6

7 март
Лекция ІV. 163-134.
Отношения между Хазмонеите и селевкидските царе след Юда Макавей и Антиох ІV. Управлението на Йонатан. Първосвещеникът Ония ІV създава храм в Египет със съгласието на Птолемей VІ Филометор. Представяне на фарисеите, садукеите и есеите. Управлението на Симон.
Юдейски древности ХІІ, 7 – ХІІІ, 7

21 март
Лекция V. 82 пр. Хр.-54 сл. Хр.
Римска история след войната между Сула и Марий. Въстание на Спартак. Победи над Митридат и Армения. Помпей унищожава пиратите. Източен поход на Помпей. Заговор на Катилина. Крас загива във войната с партите. Цезар в Галия. Граждански войни – Цезар срещу Помпей; триумвиратът срещу републиканците; Октавиан срещу Антоний. Управлението на Октавиан Август. Тиберий, Калигула, Клавдий.
Breviarium, VІ-VІІ

4 април
Лекция VІ. 134-37 пр. Хр.
Управление на Йоан Хиркан. Аристобул І и Александър Яней. Клеопатра и синовете й Аристобул ІІ и Хиркан ІІ. Влиянието на фарисеите. Идумеецът Антипатър (чийто баща е бил приближен на Александър Яней) се сближава с Хиркан. Помпей като арбитър между Хиркан и Аристобул. Антипатър въвежда синовете си (Ирод, Фасаил, Йосиф, Ферор) в управлението на държавата. Семейството е покровителствано от Марк Антоний. Ирод подготвя брака си с внучката на Аристобул и Хиркан Мариамна. Война със сина на Аристобул Антигон, подкрепен от партите. Ирод бяга в Рим, където Октавиан и Антоний го утвърждават за цар на Юдея. Превзема Йерусалим, Антигон е екзекутиран.
Юдейски древности ХІІІ, 8 – ХІV, 15

25 април
Лекция VІІ. 37-7 пр. Хр.
Убийство на Аристобул ІІІ, екзекуция на Хиркан. Среща на Ирод с Октавиан след битката при Акциум. Екзекутира Мариамна и други от рода на Хазмонеите. Строежи. Въвежда в управлението сина си от Дорида Антипатър. Влиянието на сестра му Саломия. Дарения за езически центрове (Родос, Олимпия, Антиохия). Екзекутира двамата си сина от Мариамна. Жените и децата на Ирод.
Юдейски древности ХV–ХVІ

9 май
Лекция VІІІ. 7 пр. Хр.-61 сл. Хр.
Конфликт на Ирод с фарисеите. Съд, арест и екзекуция на Антипатър. Николай от Дамаск като съветник, адвокат и биограф на Ирод. Август утвърждава Архелай за етнарх. Части от царството получават Филип и Ирод Антипа. Август отстранява Архелай и създава римската провинция Юдея, управлявана от прокуратор. Кариерата на Ирод Агрипа І. Отношенията му с императорите Тиберий, Калигула и Клавдий.
Йосиф Флавий и Новият Завет. Testimonium Flavianum. Съобщения за Йоан Кръстител; Яков, брат Господен; първосвещениците Ана и Каяфа; прокураторите (Пилат, Феликс, Фест); потомците на Ирод.
Юдейски древности ХVІІ–ХХ

Рим и Палестина. Съдържание на лекции І-ІІ

2009-12-14T02:22:00.000-08:00

І. Историята на Рим от ІІІ в. пр. Хр. до диктатурата на Сула (по Eutropii Breviarium ab urbe condita – кн. ІІ)
(лекция 1 - 24 януари)

Война на Рим с Тарент. Във войната се намесва епирският цар Пир (280 пр. Хр.).
Първа война срещу Картаген (264-241)
Втора война срещу Картаген (218-201). Картагенците са предвождани от Ханибал; в последната битка римляните са командвани от Сципион Африкански Стари
По същото време – първи конфликт с Македония. 213-212 са превзети Сиракуза и Тарент.
192-188 – война срещу сирийския цар Антиох ІІІ (Велики). Откъсват територии от държавата му, които се предават на Пергамското царство и Родос.
Войни с Македония – 200 (с Филип - мирен договор); 168 (с Персей - разделяне на части, римската войска се командва от Емилий Павел); 148 (псевдо-Филип – провинция). 142 – въстание (псевдо-Персей)
Трета война срещу Картаген (149-146). Разрушение на Картаген, във войската е Сципион Африкански Млади.
Пергамското царство се присъединява към Рим (133).
Войни срещу галите при Рона (126,105,101 – победи на Гай Марий)
Войни в Африка срещу Нумидия и Мавритания (цар Югурта, 111-105)
Италийско въстание срещу Рим, потушено от Сула (91-88)
Малоазийски войни срещу Митридат (89-85). Граждански войни (88-82 - Сула срещу Марий и след смъртта му (86) срещу неговия син)

Библиография:
Пиер Гримал. Римската цивилизация. прев. Слава Михайлова. "Български художник", 1998.
с. 40-52. Съвсем обща и кратка политическа история от войната с Тарент до оттеглянето на Сула
Димитър Попов. Древен Рим. "ЛИК", 2002.
с. 50-98. По-подробно изложение на събитията по същото време.
Михаил Ростовцев. История на Стария свят, т. ІІ. ред. Г. Казаков, И. Илиев. "Анубис", 1994.
с.40-126. От края на италийските войни до оттеглянето на Сула. Специално внимание към икономиката.
Теодор Момзен. Римска история. Превод Борис Минков, Ваня Пенева. "Прозорец".
с. 102-513. От войната с Пир до смъртта на Сула. Класически исторически труд от края на ХІХ в. Това е най-подробното изложение на тази част от римската история, което съществува на български език.

ІІ. Персийски царе от Кир Велики до Дарий ІІІ. Събития, засягащи евреите (главно по Йосиф Флавий)
(лекция 2 - 7 февруари)

Кир Велики (до 529 – завладява Мидия и Лидия, превзема Вавилон) Той разрешава завръщането на евреите в Палестина – завръщащите се са главно от колената Юда и Вениамин, също и левити. Започва възстановяването на Храма.
Камбиз (до 521 – завладява Египет, Киренайка, части от Либия). Строежът на храма е спрян.
Дарий І (до 485 – неуспешни походи срещу скитите (513) и гърците (490). Построява Персеполис, завладява територии до Индия). Под ръководството на Зоровавел и Иисус Йоседеков е довършено възстановяването на Храма (515).
Ксеркс І (до 465 – неуспешен поход срещу гърците (480). Естер е негова съпруга.
Артаксеркс І (до 423). Неемия се завръща, възстановява Йерусалимските стени.
Дарий ІІ (до 404 – Египет се отделя).
Артаксеркс ІІ (до 358 – в началото води война с брат си Кир, подкрепен от наемниците, командвани от Ксенофонт). Може би тогава (ако не по време на Артаксеркс І) се завръща Ездра, въвежда изучаване на Закона, съдопроизводство в съгласие със Закона, забрана на юдеите да се женят за чужденки.
Артаксеркс ІІІ (до 337 - завладява отново Египет)
Дарий ІІІ (до 330 - победен от Александър след битките при Граник, Ис и Гавгамела). Сатрапът му Санавалет подготвя построяване на храм на планината Гаризим.

Библиография:
За историята на Персия:
Хронологична енциклопедия на света, т. 2, "Елпис".
с. 285-310. Хронология на владетелите и войните до Дарий ІІІ.
Ив Портер. Иранците. Превод Калина Любомирова. "Рива", 2008.
с. 38-60. Съвсем кратко и лесно за четене изложение на историята на империята до завоюването й от Александър включително.
В. И. Авдиев. История на древния Изток. Превод Бора Друмева. "Наука и изкуство", 1974.
с. 354-384. Природа, икономика и държави в средна Азия и Иран до Дарий І вкл. Полемично, в духа на марксистката историография.

За събитията, засягащи евреите:
Дан Кон-Шербок. Еврейското наследство. Превод Павел Стефанов. "Шалом", 1999.
с. 53-58. Възможно най-кратко представяне на събитията от Вавилонския плен до смъртта на Александър.
Ф.Е. Питърс. Йерусалим. Превод Любомир Николов. "Рива", 2004.
с. 44-57. Същото, илюстрирано с цитати от Библията и Йосиф.

ІІІ. Завръщането от Вавилонския плен - от падането на Вавилон до преследването по времето на Естер (по Йосиф Флавий, “Юдейски древности”, ХІ, 1-6)
(7 февруари)

Кир Велики разпорежда възстановяването на Храма (осведомен е за пророчеството в Исайя, 44:28... ) (1).
Хутеите от Самария, наследници на езичниците, преселени там след асирийското нашествие, протестират срещу строежа на Храма пред Камбиз (2).
Участието на Зоровавел в диспута при Дарий ( 1 Ездра... в Септуагинта). Завръщане на юдеите начело със Зоровавел и Иисус (3).
Възстановяване на олтара и принасяне на жертви според Закона. В строежа на Храма не се допускат самаряни. Наместникът на Сирия и Финикия проверява строежа, Зоровавел разказва пред него историята на юдеите от Навуходоносор до Кир. Споменава за разрешението на Кир юдеите да се завърнат и да възстановят богослужението си. Пророците Агей и Захария подкрепят възстановяването на Храма. Управлението, което юдеите възприемат, не е царско, както преди плена, а аристократично-олигархично - и остава такова до Хазмонеите (4).
Ездра (приближен на “Ксеркс”) разговаря с царя и моли за разрешение да преподава Закона и да устрои съдилища за юдеите в Палестина. Потегля за Йерусалим, следват го евреи от колената Юда и Вениамин. Поставя въпроса за браковете с чужденки, чете Закона пред народа. След него Неемия, виночерпец при “Ксеркс”, узнава за лошото състояние на Йерусалимската крепост и получава разрешение да се завърне и възстановява стените (5).
Опит за унищожение на юдеите по времето на “Артаксеркс”, чиято жена е Естер (съвпада с разказаното в книга “Естир”) (6).

ІV. Юдейската история от Артаксеркс ІІІ до Птолемей ІІ Филаделф - и преди превода на 70-те (“Юдейски древности”, ХІ, 7 – ХІІ, 2)
(7 февруари)

Раздор в семейството на първосвещеника довежда до убийството на Иисус (комуто Багоас, генерал на персийския цар е предложил първосвещенството). Извършителят е Йоан, първосвещеник и брат на Иисус (7).
Синът на Йоан – Ядус, става първосвещеник влиза в раздор с брат си Манасия. Манасия е зет на Санавалет, сатрап на Самария при Дарий ІІІ. Санавалет предлага да изгради втори Храм на Гаризим, където Манасия би бил първосвещеник (8).
След победите си над персийската армия, Александър навлиза в Сирия, превзема Сидон и Дамаск, обсажда Тир и Газа. Среща се с първосвещеника, дава гаранция за неприкосновеността на Храма (8).
Птолемей Лаг превзема Йерусалим и цяла Палестина и отвежда множество юдеи в робство в Египет. Диадохите си разпределят завоеванията на Александър така: Антигон – Азия, Селевк – Вавилония и народите в нея, Лизимах – Хелеспонт и околностите, Касандър – Македония, Птолемей – Египет. Птолемей показва предпочитания към юдеите в сравнение с други пленници, включва ги в армията си, на някои дава александрийско гражданство (ХІІ, 1).
Деметрий от Фалерон, директор на библиотеката при Птолемей ІІ, се стреми да събере всички по-важни книги. Съобщение за еврейския език и писмена система (2).

Рим и Палестина. Лекции ІІІ-VІ

2009-12-14T02:17:00.000-08:00

V. Юдейската история от превода на 70-те до възстановяването на богослужението при Юда Макавей (“Юдейски древности”, ХІІ, 3 – ХІІ, 6)
(лекция 3 - 21 февруари)
Аристей, приближен на царя, предлага във връзка с превода да бъдат освободени от робство намиращите се в Египет юдеи. Това е изпълнено и е установена връзка с първосвещеника в Йерусалим. Той изпраща 72 преводачи, които са приети с най-големи почести в Александрия от Птолемей. Преводът е завършен за 72 дни и е одобрен от александрийските юдеи.
Селевк І Никатор, основател на Антиохия и владетел на по-голямата част от Александровата империя дава гражданство на юдеите по тези територии.
Антиох ІІІ Велики подкрепя поддръжката на Храма и издава укази в полза на Законовия ред (да не се внася месо от забранени животни в града и др.)
Разказана е историята за Йосиф, който получава от египетския цар правото да събира данъците в Сирия, Финикия и Палестина. Йосиф е племенник на първосвещеника Ония (Ония ІІ, син на Симон, син на Ядус, син на Йоан, син на Юда, син на Елиасив, син на Йоаким, син на Ездра – такъв е редът, доколкото може да се заключи от съобщенията на Йосиф). Следва разказ за раждането на сина му Хиркан, приключенията на Хиркан и смъртта му във времето на Антиох ІV Епифан.
Първосвещениците Язон (Иисус) и Менелай (Ония ІІІ), синове на Симон и братя на Ония ІІ, влизат в конфликт, раздухван от Антиох ІV. Менелай предлага на Антиох да му съдейства за въвеждане на елинско образование и начин на живот в Йерусалим. Антиох влиза два пъти в града (170 и 168) и започва гонение срещу юдеите, за да премахне богослужението и унищожи религията им. Почти веднага в Модин избухва въстание, оглавено от свещеника Мататия и синовете му (Йоан, Симон, Юда, Елеазар, Йонатан). Скоро след това Мататия умира и въстанието се оглавява от Юда (167 г.). Той печели няколко битки срещу царските войски, оглавявани от стратега на Самария Аполоний, а после и от близките до царя военачалници Горгий и Лизий. Три години след оскверняването на Храма Юда Макавей овладява по-голямата част от Йерусалим, сменя жертвеника и възстановява богослужението. Същевременно води битки и срещу съседните народи и спасява юдеите в различни градове от преследване. По същото време Антиох ІV, който е на поход в Персия, умира.

VІ. Юдейската история от смъртта на Антиох ІV до смъртта на Симон Хазмоней (“Юдейски древности”, ХІІ, 7 – ХІІІ, 7)
(лекция 4 - 7 март)
Антиох V (163-162 г., малолетен, ръководен от регента си Лизий) сключва мир с Юда, екзекутира Менелай и обявява за първосвещеник Алким (9).
Деметрий І (162-150), син на Селевк ІV, убива Антиох и Лизий и става сирийски цар. Започва война срещу Юда. След смъртта на Алким народът обявява Юда за първосвещеник. Юда загива в битка с Бакхид, военачалник на Деметрий (160 г.) (ХІІ, 11)
Лидерството на юдеите се поема от брата на Юда - Йонатан Хазмоней (160-142). Бакхид сключва мир с него. Тогава Александър Балас (150-145, син на Антиох ІV) след кратка война побеждава Деметрий І и става цар в Антиохия (ХІІІ, 2). Той се жени за Клеопатра, дъщеря на Птолемей VІ Филометор (180-145). Това е същият Птолемей, който разрешава на Ония ІV (син на Ония ІІ) да преустрои в хелиополския ном един изоставен храм на богинята Бубастис и да направи отнего юдейски храм, подобен на йерусалимския (3).
По това време претендент за царството става Деметрий ІІ (145-139 и 129-126), син на Деметрий І. Той се оженва за Клеопатра, доскоро съпруга на Александър и с помощта на баща й Птолемей побеждава и принуждава Александър да бяга в Арабия, където е убит. Скоро след това умира и Птолемей.
Йонатан се споразумява с Деметрий ІІ, който му преотстъпва контрола над Самария, Перея и Галилея. Потвърждава и първосвещенството му. Йонатан поддържа дипломатически контакт с Рим (4).
Някой си Диодот (по-известен като Трифон), представяйки се за регент на сина на Александър – Антиох VІ, използва недоволството на войската от Деметрий ІІ и го принуждава да напусне Антиохия. Деметрий попада във Вавилон, влиза в конфликт с царя на партите и бива пленен. Така цар става Антиох VІ (145-142).
Тук (гл. 5) се дават сведения за трите секти (фарисеи, есеи, садукеи).
Трифон залавя с измама Йонатан и го убива. Първосвещеник (142-134) става брат му Симон (6).
Трифон убива Антиох VІ и армията го обявява за “archon”. Клеопатра се свързва с Антиох VІІ (син на Деметрий І) и му предлага да встъпи в брак с нея и да прогони Трифон. Антиох (139-129) приема и обявява война на Трифон. Трифон е обсаден в Дора, бяга в Апамея и там загива.
Симон премахва македонски гарнизон в Йерусалим и изравнява със земята хълма (akra), където се е намирал. Поддържа контакта с Рим. Убит е с измама от зет си. Жена му и двама от синовете му са заловени, а само третият – Йоан Хиркан – успява да избяга (7).

VІІ. Историята на Рим от смъртта на Сула до управлението на Клавдий (по Eutropii Breviarium ab urbe condita – кн. VІ-VІІ)
(лекция 5 - 21 март)

1. до гражданската война между Цезар и Помпей

Война със Серторий (80-72 г.), марианец, опитващ се да обедини Испания против Рим. Изпратен е Цецилий Метел (син на Метел, победил Югурта), а от 75 г. и Помпей. Серторий е убит от свои приближени.
Прокураторът на Македония Скрибоний Курион (75-73) се сражава с дарданците, достига до Дунав. Публий Сервилий завладява Киликия, бие се срещу исаврите, обсажда някои ликийски градове, пръв от римляните прави път през планината Тавър (78 г.). Гай Касконий се сражава в Илирия и Далмация (гл. 4).
Никомед ІV, цар на Витиния, завещава царството си на римляните (74 г.).
Трета Митридатова война (74-64 г.). Митридат се бие срещу Лукул във Витиния (Кизик, Константинопол). Бяга, приет е от Тигран ІІ, цар на Армения (95-55 г.)
Въстанието на Спартак (73-71) е сравнено с войната срещу Ханибал. Спартак събира 60 000-на армия, загива в битка срещу Марк Крас в Апулия (гл. 7).
Във войната с арменците Луций Лициний Лукул превзема Тиграноцерта (69 г.) и Нисибис. Марк Лукул побеждава бесите при Хемус, достига Дунав. 69-67 г. са присъединени Крит и Либия, заедно с Киренайка (гл. 11).
Помпей унищожава пиратите (67 г.) и побеждава Митридат в Малка Армения, който скоро след това се самоубива (66 г.) на 72-годишна възраст. При град Артаксата Тигран се предава на Помпей. Остава цар на Армения, но са му отнети Сирия и Финикия. Помпей води успешни битки и утвърждава царе в Албания (дн. Азербайджан), Иберия (дн. Грузия), Колхида, Пафлагония, малка Армения.
Побеждава итуреите и арабите, превзема Йерусалим (63 г., гл. 14). Същата година, при консулството на Цицерон е разкрит заговорът на Катилина.
62 г. не е имало нито една по-тежка война (nullum per orbem terrarum grave bellum erat). На триумфа си Помпей показва като пленници синовете на Митридат и Тигран, и царят на юдеите Аристобул (гл. 16).
През 59 г., след консулството си, Юлий Цезар получава 10 легиона за усмиряване на Галия и Илирия. Завладява Галия между Алпите, Рона, Рейн и Океана. Навлиза в Британия, няколко пъти преминава Рейн и побеждава германците отвъд реката.
По това време Марк Крас загива във войната с партите; офицерът му Гай Касий поема командването и извежда останалата част от войската отсам Ефрат (гл. 18).

2. до смъртта на Клавдий

През 49 г. започва гражданската война. Цезар отказва да изпълни нареждането на сената да разпусне войската си и приближава Рим. Тогава консулите, както и мнозина сенатори и благородници напускат Рим и се прехвърлят в Гърция. С тях е Помпей.
Цезар печели битката с една помпеева армия в Испания. После преминава в Гърция и губи първата битка при Дирахий, но печели втората при Фарсал (9 авг. 48 г.). Помпей бяга в Александрия, където е убит. Цезар предава Египет на Клеопатра, после печели война с Фарнак (син на Митридат) в Понт и го принуждава да се самоубие. Връща се в Рим, после се прехвърля в Африка, където побеждава армия (46 г.), в която са мнозина прочути римляни (Катон Млади, Сципион от прочутата фамилия, Фауст - син на Сула), подкрепени от нумидийския цар Юба (гл. 23). През 45 г. води трудна война със синовете на Помпей в Испания. На следващата година е убит в сената от няколко противници, сред които Брут и Касий (15 март 44 г.).
След смъртта на Цезар Марк Антоний е обявен за враг на държавата – една войска начело с Хирций, Панса и Октавиан побеждава Антоний (кн. VІІ, 1). После обаче се договаря с него и през 43 г. е създаден вторият триумвират – Октавиан, Антоний, Лепид, които се договарят да унищожат противниците си.
Тогава Брут и Касий се прехвърлят на Изток и започват война срещу триумвирата, но загиват в битката при Филипи (23 окт. 42 г.). Триумвирите си поделят държавата – Испания, Галия и Италия са за Октавиан, Азия, Понт и Изтокът - за Антония, Африка - за Лепид.
39-36 г. Секст Помпей започва война от Сицилия. Губи морската битка на 3 септ. 36 и скоро след това е убит.
Антоний, който се е развел със сестрата на Октавиан, се жени за Клеопатра. Започва война срещу Октавиан и губи битката при Акциум (2 септ. 31 г.). Той и Клеопатра се самоубиват.
Октавиан, наречен Август, управлява още 44 години – до смъртта си, 19 авг. 14 г. сл. Хр. През неговото управление са прибавени като провинции Египет, Кантабрия (в северна Испания), Далмация, Панония, Аквитания, Илирик, Растия (дн. Австрия). Отвоюва Армения от партите и поставя цар – Тигран ІІІ. Единственото по-голямо поражение по това време е срещу германците през 9-та г. (там загива Квинтилий Вар заедно с трите си легиона). Приема посланици от Скития и Индия, на негово име някои царе наричат градове (Цезарея в Палестина от Ирод, Цезарея в Мавритания от Юба ІІ).
Наследява го синът на Ливия Тиберий (42 пр. Хр – 37 сл. Хр.). Той се жени за Юлия, дъщеря на Август и вдовица на Марк Агрипа. Осиновен е от Август през 4 пр. Хр. Евтропий казва, че смъртта му предизвикала “огромна радост у всички” (ingenti omnium gaudio mortuus est in Campania – гл. 11)
Наследен е от Гай Цезар Калигула, син на Германик Млади и Агрипина Старата. Германик е син на Друз (брат на Тиберий) и Антония (племенница на Август). Агрипина е дъщеря на Юлия (дъщерята на Август) и Марк Агрипа. Сам Калигула е осиновен от Тиберий. Убит през януари 41 г. от Касий Херея, който е действал в съгласие с други негови противници.
След него император става чичо му Клавдий (41-54 г.), който е брат на Германик, бащата на Калигула. Воюва в Британия (43-47). След смъртта си е обожествен (рost mortem consecratus est Divusque appellatus – гл. 13).
Наследява го Нерон (54-68 г.)

VIII. Юдейската история от смъртта на Симон Хазмоней до възцаряването на Ирод (“Юдейски древности”, ХІІІ, 8 – ХІV, 15)
(лекция 6 - 4 април)

1. до влизането на Помпей в Йерусалим

Синът на Симон – Йоан Хиркан (134-104) – води войни последователно с трима сирийски царе – Антиох VІІ (до 129 г.), Антиох VІІІ Грип и неговия брат Антиох ІХ Кизикски (до 96-95). По същото време Деметрий ІІ за кратко (до 126) се връща на престола. Йоан е първият юдейски цар, който поддържа наемна войска. Поради недостиг на средства изнася скъпоценности от гроба на Давид (ХІІІ, 8). Покорява идумейците и ги задължава да се обрязват. Превзема Сихем, затваря храма в Самария и претендира за Яфа и Газара, разчитайки на контактите си с Рим (9). Запазва неутралитет спрямо войната на Птолемей VІІІ Латур и майка му Клеопатра ІІІ (до 107). Сред нейните военачалници били двама синове на Ония ІV. Йоан влиза в конфликт с фарисеите и самият той става садукей (10). Има петима сина, сред които по-известни са Антигон, Аристобул І и Александър Яней.
Аристобул І (104-103) присъединил итурейците и ги задължил да се обрязват. Той пръв след Вавилонския плен официално се обявява за цар на юдеите (11). Антигон е убит от охраната му, майка му умира в затвора, другите му братя също са затворени. След неговата смърт жена му Саломия-Александра освобождава братята му и обявява АлександърЯней за цар.
Александър (103-76) взима страната на Клеопатра във войната й с Птолемей и губи битка срещу него, в която загиват 30 000 юдеи (12-13). По негово време Сирия се разделя на две и е с две столици – Дамаск и Антиохия – заради династичните борби. Сам той, подобно на баща си, е в конфликт с фарисеите и води дълга гражданска война, при която избива и екзекутира повече от 50 000 сънародници. Покрай тези смутове губи земи отвъд Йордан (Моав, Галаад). Но след това придобива градове в Идумея, Самария и Финикия (13-15) Има двама синове - Аристобул ІІ и Хиркан.
След смъртта на Александър Яней управлението се поема от жена му Александра (76-67), която е зависима от фарисеите. През 70 г. тя обявява Хиркан за първосвещеник. Аристобул, който не одобрява намесата на фарисеите в държавните дела, напуска Йерусалим заедно с множество съмишленици. По нейно време царството е застрашено от арменския цар Тигран ІІ, който напада с голяма армия Сирия и обсажда Птолемаида. Когато Александра умира, Аристобул владее повече от 20 града (16 - ХІV,1).
Аристобул (66-40) претендира за трона и печели битката срещу една йерусалимска войска при Йерихон. Той е обявен за цар, но запазва живота и първосвещенството на брат си.
Тогава в управлението се намесва Антипатър І (Той е баща на бъдещия цар Ирод. Неговият баща, също на име Антипатър, е бил идумеец и управител на Идумея при Александър Яней. Сведения за техния род и за царуването на Ирод се съдържали в “Историята” на Николай от Дамаск). Антипатър убеждава Хиркан да потърси покровителството на арабския цар Арет, който управлява в Петра. По този повод Арет повежда война срещу Аристобул и обсажда Йерусалим (1-2).

2. до възцаряването на Ирод

В спора между Аристобул и Хиркан арбитър става Гней Помпей. През 63 г. той превзема Йерусалим с помощта на привържениците на Хиркан. Йосиф отбелязва (4), че богослужението в Храма не прекъсвало нито за ден и жертвите се принасяли дори тогава, когато сраженията се водели на самата територия на Храма. След края на сраженията Помпей утвърждава Хиркан за първосвещеник на юдеите, арестува Аристобул и го отвежда в Рим заедно със синовете му Александър и Антигон. От Юдея са откъснати много градове, които дотогава се намирали под властта на йерусалимския цар (4). Александър, както и самият Аристобул, са убити в Рим в началото на гражданската война между Цезар и Помпей (49-48 г. - 7).
Антипатър остава най-влиятелното лице в Йерусалим. Освен Ирод, той има още трима синове (Фасаил, Йосиф, Ферор) и една дъщеря (Саломия). След римския поход срещу партите през 53 г., в който загива Марк Крас, Антипатър установява контакт с Касий, който е поел командването на оцелялата римска войска (7). След поражението и убийството на Помпей през 48 г., Антипатър се среща с Цезар, оказва му помощ по време на египетската и източната кампания и издейства утвърждаване на първосвещенството на Хиркан и римско гражданство за себе си (8). Тогава поставя Фасаил за управител на Йерусалим, а Ирод – на Галилея (9).
(В гл. 10 е цитиран указ, подписан от Цезар, според който Хиркан и потомците му се признават за юдейски “етнарси”, като им се предоставя първосвещенство, административна и съдебна власт над юдеите).
След убийството на Цезар (44 г.) Антипатър плаща на Касий голяма сума за издръжка на войската на републиканците. Скоро след това той умира, може би отровен от свой приближен на име Малих. Веднага след смъртта му Ирод установява контрол над Йерусалим и нарежда да бъде убит Малих (11). Сгодява за Мариамна – внучка на Аристобул ІІ по бащина и на Хиркан по майчина линия. По същото време Ирод вече бил женен за Дорида, от която се родил Антипатър ІІ (12).
След победата на триумвирите над републиканците при Филипи (42 г.), Марк Антоний, като управител на Изтока, определя Ирод и братята му за тетрарси в Палестина и разпорежда екзекуцията на някои техни противници. Скоро след това Антигон (40-37), син на Аристобул ІІ, повежда с помощта на партите война срещу синовете на Антипатър. Тогава са пленени Хиркан и Фасаил. Ирод бяга от Йерусалим, не получава очакваната помощ от арабския цар Малх и оставя семейството си в Масада. След превземането на Йерусалим Антигон отрязва ушите на Хиркан, а Фасаил се самоубива в затвора (12-13). Ирод минава през Идумея и е приет от Клеопатра в Александрия. След като я осведомява за случилото се, той отплава за Родос и достига Рим. Там се среща с Октавиан и Антоний, които го утвърждават за цар на Юдея (14).
След това пристига в Птолемаида, овладява Галилея и с подкрепата на 2 римски легиона обсажда Йерусалим. Докато се води войната, не прекъсва връзката си с Антоний, дори отива лично при него в Самосата, където Антоний води военни действия. По това време близо до Йерихон загива брат му Йосиф. По време на обсадата на Йерусалим Ирод се оженва за Мариамна в Самария (15). През 37 г. превзема града. По негова молба и със съгласието на Антоний Антигон е екзекутиран. Това е и краят на цялата династия на Хазмонеите (16).

Рим и Палестина през І в. сл. Хр. Изпитен тест

2009-09-13T09:17:00.000-07:00

1. От колко книги се състои съчинението на Йосиф Флавий "Юдейски древности"?

2. По кое време се водят гражданските войни в Рим между Корнелий Сула и Гай Марий?

3. Кога управлява персийският цар Дарий І?

4. Как наследниците на Александър Македонски разделят империята му? Къде Йосиф Флавий съобщава за това?

5. Посочете 5 града извън Палестина, където е имало по-големи еврейски общности? Къде е засвидетелствано това?

6. По време на кой египетски цар еврейското Писание се превежда на гръцки?

7. По кое време са издигнати юдейските храмове извън Йерусалим, за които споменава Йосиф Флавий?

8. Напишете имената на 7 града (и/или крепости) в Самария и Юдея, които не се намират на крайбрежието

9. Кога избухва въстанието на юдеите срещу Антиох ІV Епифан?

10. Посочете 5 източни независими царства (ІІІ в. пр. Хр - І в. пр. Хр.), споменати от Йосиф Флавий и Евтропий

11. Кога Юдея е управлявана от Йоан Хиркан І?

12. Кога започва гражданската война в Рим между Цезар и Помпей?

13. Напишете имената на 5 неюдейски, неримски и немакедонски царе, споменати от Йосиф Флавий и Евтропий

14. Как се казва последният член от династията на Хазмонеите, който управлява в Йерусалим? Кога става това?

15. Съчиненията на кой историк Йосиф Флавий използва като източник за живота и управлението на Ирод І?

16. Напишете имената на братята и сестрите на Ирод І

17. От кого Ирод І е провъзгласен за цар на Юдея?

18. Как се казват двамата синове на Ирод І от Мариамна?

19. Къде в текста на "Юдейски древности" се намира Testimonium Flavianum за Иисус Христос и съобщението за смъртта на Йоан Кръстител?

20. Кога Юдея става римска провинция като част от Сирия?

21. Имената на кои римски прокуратори на Юдея се споменават както от Йосиф Флавий, така и в Новия Завет?

22. Имената на кои синове на Ирод І се споменават както от Йосиф Флавий, така и в Новия Завет?

23. Посочете имената на 7 юдейски първосвещеници (ІV в.пр.Хр-І в. сл.Хр), споменати от Йосиф Флавий

24. В съчиненията на кои езически (гръко- и латиноезични) автори се дават сведения за историята на Юдея и на еврейския народ?

***

Примерен тест
1. Кога се водят трите войни на Рим срещу Картаген?

2. От колко части (книги) се състои изложението на Евтропий Breviarium ab urbe condita? Кога е написано?

3. Посочете имената на трима персийски царе от V в. пр. Хр. и времето на управлението им

4. Къде и кога са създавани юдейски храмове извън Йерусалим?

5. Как наследниците на Александър Македонски разпределят империята му? В коя част на “Юдейски древности” се споменава това?

6. Как се казват синовете на свещеника Мататия?

7. Напишете имената на петима сирийски царе от ІІ пр. Хр.

8. Избройте названията на пет източни независими царства (ІІІ в. пр. Хр. – І в. сл. Хр.) преди присъединяването им към Рим

9. Кога управлява Александър Яней?

10. Кога Гней Помпей влиза в Йерусалим? Кои са юдейските лидери, които спорят за властта тогава?

11. С кои влиятелни римски политици и военни е контактувал Антипатър (бащата на Ирод Велики)?

12. Как се казват братята на Ирод Велики?

13. Напишете названията на 5 области в Палестина и приблизителното им местоположение

14. Напишете имената на пет града (и крепости) отвъд река Йордан

15. Как се казват съпругите на Александър и Аристобул (синове на Ирод Велики)?

16. Напишете имената на трима прокуратори на Юдея (освен Понтий Пилат)

17. На кои римски императори е бил приближен Ирод Агрипа І?

18. В коя част (книга) от “Юдейски древности” Йосиф споменава за Йоан Кръстител?

19. Кой управлява Юдея след смъртта на Ирод Велики и колко дълго?

20. Напишете имената на 4 от жените на Ирод Велики

21. Къде в съчиненията на Корнелий Тацит се говори за Юдея?

22. Къде в античната историография се споменава за пленничеството на Йосиф Флавий при римляните?

23. Кои антични историци правят географско описание на Юдея? Кога живеят те?

24. Избройте 7 крайбрежни палестински и сиро-финикийски града между Газа и Бейрут

Рим и Палестина. Лекции VІІ-IХ

2009-06-04T05:37:00.001-07:00

IX. Юдейската история от възцаряването на Ирод до екзекуцията на синовете му Александър и Аристобул (“Юдейски древности”, ХV,2 – ХVІI,1)
(лекция 7 - 25 април)

1. до обновяването на Храма

Поради подозрения или ревност Ирод организира убийствата на младия Аристобул ІІІ (брат на Мариамна, обявен за първосвещеник по настояване на майка му - тъщата на Ирод и дъщеря на Хиркан Александра) и на Йосиф (съпруг на сестрата на Ирод - Саломия). Йосиф трябвало да се грижи за Мариамна, докато Ирод бил на среща с Антоний. Когато се завърнал обаче, Ирод го обвинил в опит да съблазни Мариамна (ХV, 2-3). Ирод води няколко сражения с арабите (5).
Скоро след това е екзекутиран и дългогодишният първосвещеник Хиркан, благодарение на който синовете на Антипатър І достигат до властта. Преди победата на Ирод над Антигон Хиркан е бил пленник при партите във Вавилон. Ирод го поканва в Йерусалим, но въпреки това провъзгласява за първосвещеник някой си Анания (по-късно сменен с Аристобул ІІІ). По внушение на Александра Хиркан се свързва с арабския цар Малх. Ирод залавя кореспонденцията му, обвинява го в предателство и го осъжда на смърт.
След битката при Акциум Ирод заминава за Родос, за да се срещне с Октавиан. По време на отсъствието му царството се управлява от Ферор. Въпреки безпокойствата му, срещата протича благополучно и той е утвърден за цар на Юдея (6).
Когато се завръща той се усъмнява във верността на жена си Мариамна, обвинява я в заговор срещу него и я осъжда на смърт. Заедно с нея е екзекутирана и майка й Александра. Йосиф смята, че Ирод е настройван срещу Мариамна от майка си и сестра си. Заедно с тях са убити и други от семейството, като втория съпруг на Саломия – Костобар. Според Йосиф при тези събития били унищожени всички оцелели дотогава сродници на Хиркан (7).
Йосиф съобщава за действията на Ирод за утвърждаване на властта си и приобщаване на юдеите към гръко-римския свят – игри (в чест на Август), строежи на езически храмове, театри и амфитеатри, строежи в градовете, преименуване на градове, строежи на крепости (Цезарея [или Кесария – дотогава наричана Стратонова кула], Самария (Севастия), Херодиум, кула Антония – 8-9).
Завежда в Рим синовете си от Мариамна - Александър и Аристобул. Представя ги на Август, който му разрешава да обяви един от двамата за свой наследник.
Установява връзка с Марк Агрипа. С решение на Август царството му е разширено с нови територии. Йосиф споменава за честите екзекуции и множеството шпиони, работещи за Ирод (10) .
Предприема обновяване и разширяване на Втория храм (довежда размерите му до 100х100х120 лакътя - 11).

2. до екзекуцията на Александър и Аристобул

Довежда от Рим Александър и Аристобул и ги оженва: по-възрастния Александър -за кападокийската принцеса Глафира, дъщеря на цар Архелай, а по-младия Аристобул – за Береника, дъщеря на Иродовата сестра Саломия (ХVІ,1). Заедно с Агрипа обсъждат положението на малоазийските юдеи. Ирод му засвидетелства по много начини предаността си, кани го в Йерусалим, Агрипа принася жертва в Храма (2). Между Ирод и синовете му се появява напрежение. Според Йосиф Саломия и Ферор интригантстват и ги клеветят пред Ирод. Той довежда в двореца най-големия си син – Антипатър ІІ, роден от първата му жена Дорида. Представя го на Агрипа и го изпраща в Рим, за да бъде представен на Август (3).
Страхът на Ирод от синовете на Мариамна нараства. Отвежда в Рим и ги обвинява за непокорност и заговорничество в присъствието на Август. Август успява временно да ги помири, като съветва Ирод да не определя приживе наследника си. При завръщането си Ирод посочва като свой вероятен наследник Антипатър (4).
Ирод продължава със строежите си – издига крепостите Фасаилида (на името на брат си) и Кипър (на името на майка си), построява град Антипатрида (на името на баща си). Изпраща пари и подаръци за големи области, градове и култови центрове (Родос, Антиохия, Елида-Олимпия - 5)
Интригите в семейството на Ирод се усилват. Най-активни са Саломия, Ферор и Антипатър. Ирод отново се разгневява на синовете си, хвърля Александър в затвор. В Йерусалим пристига Архелай, който успява да го успокои за кратко (6-8). Ирод затваря и двамата братя. По това време Август, виждайки неразбориите в Йерусалим, утвърждава Арет за цар на Арабия (а не Ирод, както мислел по-рано – 9-10).
По съвет на Август Ирод организира съд срещу синовете си в Бейрут и ги осъжда. Те са екзекутирани в Самария и погребани в Александреума (11).

Ирод имал 10 жени и следните синове и дъщери от тях: Дорида, майка на Антипатър ІІ; Мариамна, майка на Александър, Аристобул и две дъщери; Мариамна ІІ, дъщеря на първосвещеника Симон, майка на Ирод; самарянката, майка на Архелай и Ирод Антипа; йерусалимската гражданка Клеопатра, майка на Филип и Ирод Агрипа; Палада, майка на Фасаил; Федра и Елпида, които му родили дъщери Роксана и Саломия; дъщерята на брат му и дъщерята на сестра му, които не родили деца (ХVІІ,1).

X. Юдейската история от екзекуцията на Александър и Аристобул до началото на войната с Рим (“Юдейски древности” ХVІІ-ХХ)
(лекция 8 – 9 май)

1.до разделянето на царството между синовете на Ирод

Ирод възлага на вавилонския евреин Замарис управлението на североизточните области Трахонития и Батанея, с което той се справя добре.
Ирод се смущава от приятелството и честите срещи на Ферор, жена му, тъща му и балдъза му от една страна, с Антипатър и неговата майка, от друга. Фарисеите имали влияние върху тези жени, заради което отношенията на фарисеите с Ирод били напрегнати. Ирод екзекутира някои от тях (ХVІІ,2). Скоро след това Ферор умира, Антипатър заминава за Рим (3).
Ирод установява, че Антипатър е подготвял убийството му чрез отравяне. В заговора участвал приживе и Ферор, но след това се отказал. Провежда съд срещу Антипатър – обвинител е Николай от Дамаск. Присъства и Квинктилий Вар, командващ римския контингент (същият Вар загива няколко години по-късно в Германия заедно с три легиона). Мнозина свидетелстват срещу Антипатър, Ирод го затваря. По същото време избухват размирици заради поставянето на изображение на орел в Храма. Размириците са вдъхновявани от законоучителите Юда и Матий. Малко преди да умре, Ирод изгаря Матий жив. Събира множество влиятелни юдеи на хиподрума в Йерихон и поръчва на сестра си и съпруга й да ги изтребят след смъртта му (4-6).
Прави опит за самоубийство с нож – неуспешно. В бъркотията узнава, че Антипатър е убеждавал тъмничарите да го освободят. Затова нарежда да го убият, а самият той умира 5 дни по-късно. Веднага след това Саломия и мъжът й Алексас освобождават затворените на хиподрума (7).
В завещанието си Ирод е определил за свой наследник в Юдея сина си Архелай (Матей, 2:22). Ирод Антипа (Лука, 3:19, 23:7-12) е определен за тетрарх на Галилея и Перея; Голанитис, Трахонития, Батанея и Хабран са дадени на Филип (синът на йерусалимката Клеопатра – вж. Лука, 3:1). Саломия получава някои градове (Ямния, Азот, Фасаилида). Народът в Йерихон поздравява Архелай като цар, Ирод е погребан тържествено в Херодиума. Но някои, във връзка с убийството на Матия, протестират срещу утвърждаването на Иродовата династия. По това време е Пасха, започват вълнения и войската на царя, която вече е подчинена на Архелай, убива около 3 000 души.
Скоро след това той заминава за Рим с голяма свита (с Николай от Дамаск и брат му Птолемей, с майка си Клеопатра и леля си Саломия), надявайки се да бъде утвърден от Август за юдейски цар. Там отива и Ирод Антипа. Сирийският наместник Сабин, който заел царския дворец и опитал да установи контрол върху крепостите и парите на Ирод (въпреки несъгласието на Вар) изпраща писмо до Август, в което възразява срещу възцаряването на Архелай. Водят се спорове, Николай от Дамаск защитава Архелай (9).
В Юдея избухва въстание, Сабин се сражава срещу въстаниците. Юда, син на Езекия, въстава в Сепфорис. Някой си Симон, приближен на Ирод, се обявява за цар в Йерихон – после е обезглавен. И други въстават и се обявяват за царе. Тогава Вар, осведомен от Сабин, пристига от Сирия с два легиона и с помощта на арабския цар Арет потушава въстанията – превзема и изгаря Сепфорис, влиза в Йерусалим, разпъва на кръст около 2 000 души (10).
Някои юдеи от Палестина пристигат в Рим и искат автономия от бившето царство на Ирод и присъединяване към провинция Сирия (подкрепени са и от 8000 римски юдеи). Август взима решение да обяви Архелай за етнарх (а не за цар) на територията на Юдея, Идумея, Самария и градовете Цезарея и Яфа. По една четвърт получават Филип и Ирод Антипа (11).

2. до избухването на войната

По същото време се появява претендент, представящ се за сина на Ирод І – Александър -, който успява да измами някои юдеи в Крит, Мелос и Рим, и получава материална помощ от тях. Август разбира измамата и го изпраща в изгнание като роб-гребец, а подстрекателят му е екзекутиран (12).
Архелай, по примера на баща си, извършва произволни смени на първосвещеници. Оженва се за Глафира, вдовицата на Александър. През 6 г. сл. Хр. е свален от Август и изпратен в изгнание в Галия (Виена), а Юдея става римска провинция, присъединена към Сирия (13).
Първият прокуратор на Юдея се казва Копоний. Йосиф прави ново (вж. ХІІІ,6) представяне на трите школи (philosophiai) - фарисеи, садукеи, есеи. Движението на Юда Галилееца (Деяния, 5:37) се представя като четвърта школа. Влиянието им към времето на избухването на въстанието било голямо (ХVІІІ,1)
Управителят на Сирия – Квириний – сваля тогавашния първосвещеник Йоазар и назначава на негово място Анан (това е Анна – Деяния, 4:6). След него, по време на следващите трима прокуратори, първосвещенството било заемано от още трима души, а след тях – от Кайафа (Матей, 26:3). Пак в този период – от Копоний до Понтий Пилат (6 – 26 сл. Хр.) умира Саломия, сестра на Ирод І, и Октавиан Август (14 сл. Хр.) (2).
В гл. 3 се дават сведения за прокураторството на Пилат. Тук е свидетелството на Йосиф за Иисус Христос (Testimonium Flavianum):
Γίνεται δὲ κατὰ τοῦτον τὸν χρόνον Ἰησοῦς σοφὸς ἀνήρ, εἴγε ἄνδρα αὐτὸν λέγειν χρή: ἦν γὰρ παραδόξων ἔργων ποιητής, διδάσκαλος ἀνθρώπων τῶν ἡδονῇ τἀληθῆ δεχομένων, καὶ πολλοὺς μὲν Ἰουδαίους, πολλοὺς δὲ καὶ τοῦ Ἑλληνικοῦ ἐπηγάγετο: ὁ χριστὸς οὗτος ἦν. καὶ αὐτὸν ἐνδείξει τῶν πρώτων ἀνδρῶν παρ᾽ ἡμῖν σταυρῷ ἐπιτετιμηκότος Πιλάτου οὐκ ἐπαύσαντο οἱ τὸ πρῶτον ἀγαπήσαντες: ἐφάνη γὰρ αὐτοῖς τρίτην ἔχων ἡμέραν πάλιν ζῶν τῶν θείων προφητῶν ταῦτά τε καὶ ἄλλα μυρία περὶ αὐτοῦ θαυμάσια εἰρηκότων. εἰς ἔτι τε νῦν τῶν Χριστιανῶν ἀπὸ τοῦδε ὠνομασμένον οὐκ ἐπέλιπε τὸ φῦλον (ХVІІІ,3).
През 36 г. Пилат е изпратен за отчет в Рим по нареждане на сирийския прокуратор Вителий, с което завършва престоят му в Юдея. Скоро след това умира Филип и неговата тетрархия е присъединена към провинция Сирия (4).
Тогава избухва поредният конфликт между парти и римляни, в който посредник се оказва Ирод Антипа. Това е същият Ирод, който изоставя първата си жена, дъщеря на арабския цар Арет, за да се ожени за Иродиада. Затова избухва война между него и Арет, в която той търпи поражения. Някои смятали, че неблагополучията на Ирод са му изпратени като наказание за убийството на Йоан Кръстител (Матей, 14:3-10). Йосиф говори накратко за дейността на Йоан и съобщава, че Ирод го е затворил в Махерон.
Tisi de tôn Ioudaiôn edokei olôlenai ton Hêrôdou straton hupo tou theou kai mala dikaiôs tinumenou kata poinên Iôannou tou epikaloumenou baptistou. kteinei gar dê touton Hêrôdês agathon andra kai tois Ioudaiois keleuonta aretên epaskousin kai ta pros allêlous dikaiosunêi kai pros ton theon eusebeiai chrômenois baptismôi sunienai: houtô gar dê kai tên baptisin apodektên autôi phaneisthai mê epi tinôn hamartadôn paraitêsei chrômenôn, all' eph' hagneiai tou sômatos, hate dê kai tês psuchês dikaiosunêi proekkekatharmenês. kai tôn allôn sustrephomenôn, kai gar hêsthêsan epi pleiston têi akroasei tôn logôn, deisas Hêrôdês to epi tosonde pithanon autou tois anthrôpois mê epi apostasei tini pheroi, panta gar eôikesan sumboulêi têi ekeinou praxontes, polu kreitton hêgeitai prin ti neôteron ex autou genesthai prolabôn anelein tou metabolês genomenês [mê] eis pragmata empesôn metanoein. kai ho men hupopsiai têi Hêrôdou desmios eis ton Machairounta pemphtheis to proeirêmenon phrourion tautêi ktinnutai. tois de Ioudaiois doxan epi timôriai têi ekeinou ton olethron epi tôi strateumati genesthai tou theou kakôsai Hêrôdên thelontos.
Тогава умира Тиберий и Калигула става император. Това помага за издигането на Ирод Агрипа І (син на Аристобул, синът на Ирод І) (5).

Антични гръкоезични описания на Египет. Идея за история и историография

2009-05-21T02:22:00.001-07:00

І. Описанията. Влияния и критики. Оцеляване на съчиненията

1. Херодот (във връзка с разширяването на Персия, връзки с гърците)
2. след Херодот
а. Манетон (хронология, юдейски въпрос, отношение към Библията – оцелява у Йосиф и във Византия)
б. Диодор Сицилийски (първата човешка цивилизация след властването на боговете; влиянието на Египет в/у всички останали – походите на Озирис и Сезострис; гръцки мъдреци и учени в Египет – някъде следва Херодот, критикува го)
в. Страбон (описание на земята и градовете – критика на Херодот)

ІІ. Съдържание на описанията

1. земята
а. граници – кое е Египет?
б. условия за живот. Нил, пустините
2. обществото (египтяните)
а. външен вид, храна, облекло; обичаи във връзка с религията – това, което се спазва от всички. Грижа за отвъдното. Древността на египетските вярвания.
б. постижения – какво умеят по-добре, архиви, строежи. Изключителна архитектура, памет за миналото.
в. разделения в обществото (съсловия). Политическа уредба, власт. Тричастност, царство. Жреците – чистота.
3. Промените във времето (историята в тесен смисъл)
а. смяна на властта – хронология. Войни, вътрешни конфликти, личен живот на владетелите. Големи походи – Сезострис. Външни окупации – Етиопия, Персия.
б. контакти с гърците (македонците, римляните при Диодор и Страбон)

ІІІ. Употреба на описанията (намерение на автора, читателя)

1. в историографията
а. Херодот – относно войната. Силата на персите. Къде е мястото на гърците сред народите. Кои са частите на света. (гърци и варвари-перси)
б. Манетон – хроника. Как да подредим нещата в Египет във времето. Египет е най-стар, противниците на Египет. Династии. (македонски владетели на Египет и други)
в. Диодор – хроника и пълен справочник на събитията във времето. Подобрение на Херодот, поставяне на всички войни (като гръко-персийските) в ред, водещ до господството на Рим (следвайки Полибий). Единство на човечеството, първенство на египтяните в цивилизацията по време (обединение при Рим)

2. Географията
а. Страбон – пътеводител, наръчник на пътуващия из Египет (както по-късно Павзаний). Корекция на неточностите дотогава. Египет е една от множеството провинции. Единство на римската държава.

3. Неисториографски и негеографски споменавания
а. Изократ - как да се изработи правилна защита. Реторически пример ("Бусирис").
б. Платон – пример за успешно законодателство, което може да се ползва от законодателите.
Древността на Египет показва, че устойчивата държава е осъществима (“Тимей”, “Критий”). В образованието и музиката не бива да има изменения (“Закони”). Писаното слово причинява внасяне на непроверени мнения и твърдения, създаващи илюзия за знание (“Федър”). Словото, съдържащо действителното знание, се задушава от изобилието на слова, имитиращи знание. Надделява онзи, който може да плати изобилието от думи и разпространяването им. Всеки “знае” и “има думата”, следователно може да управлява. Разруха на аристократичното устройство, което може да осигури трайност на държавата и добродетелен живот. Влиза се в кръговостта на малотрайните политически уредби, повечето от тях улесняват порочния живот.
в. Плутарх – пример за знание, опазено въпреки катастрофите във времето, което може да се ползва от всеки индивидуално.
Има едно сигурно и полезно знание за вселената и човека. То се съдържа в някои митове, египетските са такива. Навсякъде старите митове съдържат мъдрост, нужен е инструмент за разбирането им – платонизмът ("За Изида и Озирис").

Описанията

- Херодотовото описание

Въведение – мнение за древност на египтяните преди Псаметих, промени на земята 1-5
1. Размери и граници на Египет, извори на Нил – до 34
2. Нрави, обичаи – обратно на другите. Религия – древност и влияние в/у гърците – до 65
3. Животински свят – до 77
4. Хранене, медицина, особености в сравние с другите (погребенията), оригинални постижения, отделеност - до 99
5. История (в тесен смисъл) – “не както съм видял, а както разказват”
- Мин – до 102; Сезострис – до 111; Протей (историята с Менелай) – до 121; Рампсинит – до 124; строителите на пирамиди – до 136; етиопци и други до Псаметих – до 151; елинофилите – от Псаметих до Амасис – до 182

- Диодоровото описание

Въведение – ползата от историята, възникването на вселената, първобитните хора. Египет може би не е най-древен, но за него се говори така – 9
1. Нил и боговете. Начало на цивилизацията. Озирис – обиколка на света, цивилизоване, смъртта му – до 23; Колонизация след Озирис. Други богове и герои – до 28
2. Египет, Нил, Делтата. Растения, животни, риби. Разливите на Нил – до 41

3. История (в тесен смисъл)
а. първобитен живот в Египет – до 43
б. богове и герои до Мен; Бусирис – Тива като столица; преместване в Мемфис – до 53
в. походът на Сезострис – до 59; Протей, Ремфис и др. – до 63
ж. Строителите на пирамиди – до 65
з. Бокхорис, етиопци жреци (12) до Псаметих и Амасис – до 70

4. Обществото
а. жреци, цари, съсловия, законодателство – до 82
б. медицина, мумификация, особености на религията. Законодатели – до 96

5. Влияние в/у гърците – 97 вкл.

- Страбоновото описание

1. Граници. Нил. Обществено устройство – до 6
2. Александрия
а. за града - до 11
б. историята от Птолемей до Август – до 14
3. Делтата – до 31; Мемфис – до 35
4. до Елефантина и Филе – 51
5. римляни и етиопци по южната граница – до 54

- Манетон

1. Богове, герои. Отношение към Библията
2. Династии от Мен до Сезострис (2-3-та или 12-та)
3. до строителите на пирамиди – (4-та)
4. до Раменес-Рампсес (19-та)
5. до Сабакон и Бокхорис (25-та)
6. Псаметих-Амасис (26-та)
7. перси - Нектанебо-Александър (31-ва)

ІV. Идея за история. Смисъл на историографията

1. Идея за история
Започва като описание. Много от заварените неща са се появили по-късно от други – разпределение във времето. Кое се променя. Защо се случват нещата.
а. Привидна промяна. Кръговост – на политическите режими (Платон – отрицателна, трябва да се спре. Причината са страстите, невежеството), на цивилизациите (Платон, Аристотел, Полибий – заради катастрофите), на вселената (стоицизъм – това е закон). Дори да се обърне внимание на едно събитие, то е само пример за това, как се случват нещата изобщо – Полибий, също и Плутарх – аналогията м/у Гърция и Рим. Митовете казват същото, което и философията.
б. Действителна промяна. Нещата в човешкия свят и вселената започват и завършват веднъж завинаги. Платоновият проект – спиране на промените чрез уреждане на общество според знанието. Според “Тимей” и “Държавата” има кръговрат на душите. И все пак има сътворение, станалото е необратимо.

2. Историографията

а. пътеводителство за делови задачи (Страбон, Херодот)
б. вид развлечение (сборниците с “разнообразни истории”)
в. реторика (нечия защита – Йосиф Флавий)
г. част от общото образование (Манетон, Диодор, Страбон)
д. опазване на висше политическо или “духовно” знание (Платон, Плутарх). Осведомяване за нечий опит – просто полезен или уникален. Полезният опит може да се приложи и другаде (устройството на Египет, нечии биографии); уникалният предполага да се присъединим към неговите носители.
Предположението, че нечий исторически опит е уникален (не се повтаря, няма го другаде, не може просто да се приложи къде да е) е свързано с вярата за необратимостта на историята и уникалността на човешкия живот. Платон се колебае за това, останалите антични автори или го отричат (Полибий), или не го коментират (Херодот).

Теократичната държава. Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство

2009-02-26T11:02:00.000-08:00

Изложение, подготвено за конференцията „Религия и контекст”, организирана от АРУКО и ВЕБИ
27 февруари 2009 г., СУ, Ректорат, зала 2

Йосиф Флавий за Платон

But even Plato himself, who is so admired by the Greeks on account of that gravity in his manners, and force in his words, and that ability he had to persuade men beyond all other philosophers, is little better than laughed at and exposed to ridicule on that account, by those that pretend to sagacity in political affairs; although he that shall diligently peruse his writings will find his precepts to be somewhat gentle, and pretty near to the customs of the generality of mankind. Nay, Plato himself confesseth that it is not safe to publish the true notion concerning God among the ignorant multitude (Срещу Апион,ІІ, 225)

І. Платон. Смисълът и съхранението на държавата

1. За какво съществува държавата

Положението в повечето държави (962 е)
Целта на законодателството е добродетелта. Самата добродетел се ръководи от Ума (963 а)
Държавник е онзи, който знае целта на държавата (962 b)
Умът и Доброто
Οὕτω τοίνυν καὶ τὸ τῆς ψυχῆς ὧδε νόει· ὅταν μὲν οὗ καταλάμπει ἀλήθειά τε καὶ τὸ ὄν, εἰς τοῦτο ἀπερείσηται, ἐνόησέν τε καὶ ἔγνω αὐτὸ καὶ νοῦν ἔχειν φαίνεται… Τοῦτο τοίνυν τὸ τὴν ἀλήθειαν παρέχον τοῖς γιγνωσκομένοις καὶ τῷ γιγνώσκοντι τὴν δύναμιν ἀποδιδὸν τὴν τοῦ ἀγαθοῦ ἰδέαν φάθι εἶναι· αἰτίαν δ’ ἐπιστήμης οὖσαν καὶ ἀληθείας… ἐπιστήμην [509a] δὲ καὶ ἀλήθειαν, ὥσπερ ἐκεῖ φῶς τε καὶ ὄψιν ἡλιοειδῆ μὲν νομίζειν ὀρθόν, ἥλιον δ’ ἡγεῖσθαι οὐκ ὀρθῶς ἔχει, οὕτω καὶ ἐνταῦθα ἀγαθοειδῆ μὲν νομίζειν ταῦτ’ ἀμφότερα ὀρθόν, ἀγαθὸν δὲ ἡγεῖσθαι ὁπότερον αὐτῶν οὐκ ὀρθόν, ἀλλ’ ἔτι μειζόνως τιμητέον τὴν τοῦ ἀγαθοῦ ἕξιν (Държавата, 509 а), 904 a

2. "Нощният съвет" в Закони

Състав на нощния съвет и какво се обсъжда. Предпазливост при промените на законодателството (961 а-с)
Образованието и възпитанието
πάντα φαῦλα, ἐὰν τὸ λεγόμενον ἓν μέγα φυλάττωσι, μᾶλλον δ’ ἀντὶ μεγάλου ἱκανόν - Τὴν παιδείαν, ἦν δ’ ἐγώ, καὶ τροφήν· ἐὰν γὰρ εὖ παιδευόμενοι μέτριοι ἄνδρες γίγνωνται, πάντα ταῦτα ῥᾳδίως διόψονται, καὶ ἄλλα γε ὅσα νῦν ἡμεῖς παραλείπομεν (Държавата, 424 а)

ІІ. Въпросът за царската власт. Царят е само човек

1. Аристотел. Царството е оправдано само ако царят далеч превъзхожда поданиците си в добродетелта

Според някои за предпочитане е да властва законът, защото при него липсва животинското желание
Царската власт не противоречи на природата (ІІІ, 16; 1259 b)
Някои наистина заслужават царската власт (1284 b)

2. Самуил и Саул. За народа е по-добре да бъде управляван от Бог, а не от цар

Управлението на Бог е за предпочитане пред управлението на цар. Царят бива поставен от пророк – говорител на Бог, и той съобщава правата му
И Самуил беше съдия над Израиля през всички дни на живота си; и всяка година ходеше и обикаляше Ветил, Галгал и Масифа и съдеше Израиля по всички тия места; после се връщаше в Рама, понеже там беше къщата му, и там съдеше той Израиля и там построи жертвеник Господу.
(ἡ δὲ ἀποστροφὴ αὐτοῦ εἰς ᾿Αρμαθαὶμ ὅτι ἐκεῖ ἦν ὁ οἶκος αὐτοῦ, καὶ ἐδίκαζεν ἐκεῖ τὸν ᾿Ισραὴλ καὶ ᾠκοδόμησεν ἐκεῖ θυσιαστήριον τῷ Κυρίῳ)
Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма. и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи.. Тия думи не бяха приятни на Самуила, когато те казаха: дай ни цар, който да ни съди. И Самуил се помоли на Господа. И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях; както постъпваха от оня ден, когато ги изведох из Египет, и доднес, като Ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе; затова, послушай гласа им; само изложи им и обяви им правата на царя, който ще царува над тях. (8:4-9)
καὶ νῦν κατάστησον ἐφ᾿ ἡμᾶς βασιλέα δικάζειν ἡμᾶς, καθὰ καὶ τὰ λοιπὰ ἔθνη. 6 καὶ πονηρὸν τὸ ρῆμα ἐν ὀφθαλμοῖς Σαμουήλ, ὡς εἶπαν, δὸς ἡμῖν βασιλέα δικάζειν ἡμᾶς· καὶ προσηύξατο Σαμουὴλ πρὸς Κύριον. 7 καὶ εἶπε Κύριος πρὸς Σαμουήλ· ἄκουε τῆς φωνῆς τοῦ λαοῦ, καθὰ ἂν λαλῶσί σοι· ὅτι οὐ σὲ ἐξουθενήκασιν, ἀλλ᾿ ἢ ἐμὲ ἐξουθενήκασι τοῦ μὴ βασιλεύειν ἐπ᾿ αὐτῶν. 8 κατὰ πάντα τὰ ποιήματα, ἃ ἐποίησάν μοι ἀφ᾿ ἧς ἡμέρας ἀνήγαγον αὐτοὺς ἐξ Αἰγύπτου ἕως τῆς ἡμέρας ταύτης καὶ ἐγκατέλιπόν με καὶ ἐδούλευον θεοῖς ἑτέροις, οὕτως αὐτοὶ ποιοῦσι καὶ σοί. 9 καὶ νῦν ἄκουε τῆς φωνῆς αὐτῶν· πλὴν ὅτι διαμαρτυρόμενος διαμαρτύρῃ αὐτοῖς καὶ ἀπαγγελεῖς αὐτοῖς τὸ δικαίωμα τοῦ βασιλέως, ὃς βασιλεύσει ἐπ᾿ αὐτούς.
Даждъ намъ царе`н, да судитъ ны; Не тебе уничижиша, по мене уничижиша, еже не царствовати ми над ними; возвэстиши имъ правду цареву (1 Царства, 8)

ІІІ. Йосиф Флавий. Моисеевото законодателство осъществява Платоновите размисли

Теокрацията като вид държавно устройство. Мнението на философите за Бога е подобно на Мойсеевото, но не успяват да го внушат на народа (Срещу Апион, ІІ, 164-170)
Видове образование. Успехът на Мойсей – съчетава начина на живот със словесното образование (Срещу Апион,171-175)
Единодушието в еврейската държава. Устойчивост на законодателството (Срещу Апион, 180-182)
Бог е начело на държавата, изпълнители са свещениците под ръководството на първосвещеника (Срещу Апион, 187)

***

Отношение към държавата и политиката в Новия завет

Отказ от насилие и от политическа програма (Матей, 22:17-21; 1 Петър, 2:13-14; Матей, 13:24-30)
Отказ от управлението на първосвещеника (Евреи, 7:26-28; 9:23-26)
Мойсеевото богослужение е земно изображение на небесното и поради това все още е несъвършено (Евреи, 8:4-5)
Всеки трябва да познава и изпълнява заповедите (Евреи, 8:8-10 и Йеремия, 31:31)
“Котвата” на християнина (Евреи, 6:18-20)

***

Библиография и Интернет-ресурси:
Theocracy at Catholic Encyclopedia
http://www.newadvent.org/cathen/14568a.htm

История на източните и православните църкви

2009-01-15T12:08:00.000-08:00

І. Теми

А. Древна църква и Вселенски събори

1. Гоненията през ІІІ в. “Историята” на Евсевий Кесарийски

2. Арианството. Никейският и Сардикийският събор (ІV в.). Атанасий Александрийски.

3. Несторианството. Трети и Четвърти вселенски събори (V в.). Символът на вярата и Правилата на съборите.

4. Монашеството в Египет и Палестина през ІV-VІ в. “Житие на Св. Сава Освещени” от Кирил Скитополски.

5. Монотелитството. Шести вселенски събор (VІІ в.). Максим Изповедник и папа Мартин І.

6. Иконоборството (VІІІ-ІХ в.). Теодор Студит.

Б. Християнизация на славяните и отделяне на Римската църква

7. Византийски мисии при славяните. Първи преводи на Писанието на български. Богослужебни книги и жития (ІХ-Х в.). Патриарх Фотий и Симеон Метафраст.

8. Отделяне на Римската църква и кръстоносни походи. Положението на Русия. Александър Невски (ХІ-ХІІІ) в.

9. Православните църкви през ХІІІ-ХV в. Контакти между Византия, България, Сърбия и Русия. Църковнославянската Библия. Киприан Цамблак.

10. Атонското монашество Х-ХV в.

В. Източните църкви след падането на Константинопол

11. Съвременното състояние на православните църкви

ІІ. Библиография

А. Книги

1. Протопрезвитер Йоан Майендорф. Византийската църква. Превод Борис Маринов. Сдружение “Гълъб”, 2007.
2. Георгий Острогорски. История на Византийската държава. Превод Илка Славова. “Прозорец”, 1996
3. Михаил Поснов. История на християнската църква. Т. І-ІІІ. Съставител Георги Казаков. “Анубис”, 1993-2000.
4. Димитрий Ростовски. Жития на светиите. Т. І-ХІІ. Славянобългарски манастир "Св.Вмчк Георги Зограф", Света Гора, Атон. 2001-2008
5. Кирил Скитополски. Житие на преподобния наш отец Св. Сава Освещени. Превод Стела Белчева. “ЕТ Кирил Маринов”, 1998.
6. Иван Снегаров. Кратка история на съвременните православни църкви. Т. 1-2. Университетска печатница, 1944-1946.
7. Правила на светата Православна Църква. Превод протойерей Иван Стефанов. Славянобългарския манастир "Св.Вмчк Георги Зограф", Света Гора, Атон. 2004

Б. Сайтове
http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/
http://www.pravoslavieto.com/

Рим и Палестина през новозаветния период (І в. сл. Хр.)

2009-01-15T11:59:00.000-08:00

І. Теми

История на Римската експанзия - ІІІ - І в. пр. Хр.
Евтропий

Палестина през Елинистическата епоха (ІІІ - І в. пр. Хр.)
Йосиф Флавий

Помпей в Йерусалим (63 пр. Хр.)
Йосиф Флавий, Плутарх, Дион Касий

Рим от Август до Нерон (31 пр. Хр. - 68 сл. Хр.)
Евтропий

Палестина от Помпей до въстанието от 66 сл. Хр.
Йосиф Флавий

Описания на Палестина. Палестина и евреите от римска (гръко-римска) гледна точка.
Страбон, Тацит, Дион Касий

Римско-еврейски отношения от еврейска гледна точка
Йосиф Флавий, Филон Александрийски

ІІ. Библиография

1. Издания и преводи на антични автори
- The Works of Josephus, Complete and Unabridged New Updated Edition Translated by William Whiston, A.M., Peabody, MA: Hendrickson Publishers, Inc., 1987. ISBN 0-913573-86-8 (Hardcover). ISBN 1-56563-167-6 (Paperback).
- Flavius Josephus in 20 vol. The Loeb Classical Library.
(http://www.hup.harvard.edu/catalog/L456.html)

2. Изследвания
- Jewish Rights in the Roman World - The Greek and Roman Documents Quoted by Josephus Flavius by Miriam Pucci Ben Zeev. Hardcover - 531 pages 0 edition (1998). J.C.B. Mohr; ISBN: 3161470435
- Josephus : The Historian and His Society by Tessa Rajak
- Josephus and the New Testament by Steve Mason. Paperback - 248 pages (1993). Hendrickson Publishers, Inc.; ISBN: 0943575990

Християнската държава. Коментар към Хобс

2008-06-04T08:16:00.000-07:00

І. Сведения за Томас Хобс (1588-1679)

Живее като частен учител. Пише (обикновено на латински) изследвания по физика (движение на телата, оптика) и математика (изчисление на повърхности и обеми). Превежда Тукидид (1628) и Омир (1675 ) на английски. Прекарва няколко години като емигрант във Франция, запознава се с Декарт, влиза в писмен философски дебат с него. Съвременник е на Английската революция (и екзекуцията на Джеймс І - 1649).
През 1651 публикува “Левиатан” (Leviathan, or the Matter, Form and Power of a Commonwealth, Ecclesiastical and Civil), писан под влияние на впечатленията му от гражданските смутове. Прави аналогия между нея и "Държавата" на Платон.
And thus I have brought to an end my discourse of civil and ecclesiastical government, occasioned by the disorders of the present time… (а review and conclusion)
But a man may here object that the condition of subjects is very miserable, as being obnoxious to the lusts and other irregular passions of him or them that have so unlimited a power in their hands…not considering that the estate of man can never be without some incommodity or other; and that the greatest that in any form of government can possibly happen to the people in general is scarce sensible, in respect of the miseries and horrible calamities that accompany a civil war… (of the rights of sovereigns by institution - 18)
And now, considering how different this doctrine is from the practice of the greatest part of the world, especially of these western parts that have received their moral learning from Rome and Athens, and how much depth of moral philosophy is required in them that have the administration of the sovereign power, I am at the point of believing this my labour as useless as the Commonwealth of Plato: for he also is of opinion that it is impossible for the disorders of state, and change of governments by civil war, ever to be taken away till sovereigns be philosophers. But when I consider again that the science of natural justice is the only science necessary for sovereigns and their principal ministers, and that they need not be charged with the sciences mathematical, as by Plato they are, further than by good laws to encourage men to the study of them; and that neither Plato nor any other philosopher hitherto hath put into order, and sufficiently or probably proved all the theorems of moral doctrine, that men may learn thereby both how to govern and how to obey, I recover some hope that one time or other this writing of mine may fall into the hands of a sovereign who will consider it himself (for it is short, and I think clear) without the help of any interested or envious interpreter; and by the exercise of entire sovereignty, in protecting the public teaching of it, convert this truth of speculation into the utility of practice (of the Kingdom of God by nature - 31).

ІІ. Държавата

1. Естествени закони и принуда

Принципите на живота в държава могат да бъдат извлечени еднакво от разума и от Писанието. С помощта на разума можем да узнаем, че държавата възниква и се поддържа на основата на естествени закони и по силата на властта.
The first and fundamental law of nature is: to seek peace and follow it. The second, the sum of the right of nature, is: by all means we can to defend ourselves. There followeth a third, which is this: that men perform their covenants made. And is the fourth law of nature, which may be conceived in this form: that a man which receiveth benefit from another of mere grace endeavour that he which giveth it have no reasonable cause to repent him of his good will. A fifth law is complaisance; that is to say, that every man strive to accommodate himself to the rest. A sixth is this: that upon caution of the future time, a man ought to pardon the offences past of them that, repenting, desire it. A seventh is: that in revenges (that is, retribution of evil for evil), men look not at the greatness of the evil past, but the greatness of the good to follow. In the eighth place: that no man by deed, word, countenance, or gesture, declare hatred or contempt of another. For the ninth law of nature, I put this: that every man acknowledge another for his equal by nature. On this law dependeth another: that at the entrance into conditions of peace, no man require to reserve to himself any right which he is not content should he reserved to every one of the rest. And from this followeth another law: that such things as cannot he divided be enjoyed in common, if it can be; and if the quantity of the thing permit, without stint; otherwise proportionably to the number of them that have right. It is also a law of nature: that all men that mediate peace he allowed safe conduct. And therefore it is of the law of nature that they that are at controversy submit their right to the judgement of an arbitrator.
These are the laws of nature, dictating peace, for a means of the conservation of men in multitudes… they have been contracted into one easy sum, intelligible even to the meanest capacity; and that is: Do not that to another which thou wouldest not have done to thyself.
(of the first and the second natural laws and of contracts; of other laws of nature – 14,15).
For the laws of nature, as justice, equity, modesty, mercy, and, in sum, doing to others as we would be done to, of themselves, without the terror of some power to cause them to be observed, are contrary to our natural passions, that carry us to partiality, pride, revenge, and the like. And covenants, without the sword, are but words and of no strength to secure a man at all (of the causes, generation and definition of a commonwealth – 17).

2. Причина за възникване на държавата

При пълна индивидуална свобода хората са в състояние на война и това е тяхното естествено състояние. Така те стигат до взаимно унищожение.
За да бъде избегнато унищожението, човек предава част от свободата си на държавата и става част от нейния организъм. Държавата е гигантско живо тяло, “смъртен бог”. Държавното управление и неговата “душа”.
Hereby it is manifest that during the time men live without a common power to keep them all in awe, they are in that condition which is called war; and such a war as is of every man against every man (of the natural condition of mankind as concerning their felicity and misery - 13).
For by art is created that great LEVIATHAN called a COMMONWEALTH, or STATE (in Latin, CIVITAS), which is but an artificial man, though of greater stature and strength than the natural, for whose protection and defence it was intended; and in which the sovereignty is an artificial soul, as giving life and motion to the whole body (Introduction)

3. Разпадане на държавата

За да бъде едно тяло здраво и в безопасност, то трябва да се подчинява на душата си.
Но понякога държавната душа не е в състояние да управлява добре тялото и следователно не може да осигурява безопасността на най-малките му части (индивидите). Тогава държавата се разпада или бива завладявана, и всеки индивид има право, стига да иска, да премине към друга държава (примерно, държавата на завоевателите), която ще се грижи по-добре за безопасността му.
Така той влиза в ново държавно тяло и се подчинява на нова “душа”.
The obligation of subjects to the sovereign is understood to last as long, and no longer, than the power lasteth by which he is able to protect them… If a monarch subdued by war render himself subject to the victor, his subjects are delivered from their former obligation, and become obliged to the victor (of the liberty of the subjects - 21).

ІІІ. Християнската държава

1. На земята е имало само едно “Божие царство”

Най-съвършената държава в историята е била държавата на еврейския народ, докато е бил предвождан от Мойсей (и след него от Елеазар). В действителност тя е била управлявана от Бог, а Мойсей само е посредничел между него и народа.
След един период на безвластие (кн. Съдии) народът пожелава да има цар. Оттогава, според Хобс, доколкото юдейският народ изобщо е имал държава, върховната власт е била в ръцете на царя, а свещенството му е било подчинено.
And whereas some men have pretended for their disobedience to their sovereign a new covenant, made, not with men but with God, this also is unjust: for there is no covenant with God but by mediation of somebody that representeth God's person, which none doth but God's lieutenant who hath the sovereignty under God (of the rights of sovereigns by institution, 18).
It is therefore manifest enough by this one place that by the kingdom of God is properly meant a Commonwealth, instituted (by the consent of those which were to be subject thereto) for their civil government and the regulating of their behaviour, not only towards God their king, but also towards one another in point of justice, and towards other nations both in peace and war; which properly was a kingdom wherein God was king, and the high priest was to be, after the death of Moses, his sole viceroy, or lieutenant… In short, the kingdom of God is a civil kingdom, which consisted first, in the obligation of the people of Israel to those laws which Moses should bring unto them from Mount Sinai; and which afterwards the high priest, for the time being, should deliver to them from before the cherubim in the sanctum sanctorum (of the signification in Scripture of Kingdom of God, of holy, sacred and sacrament – 35).
Aaron being dead, and after him also Moses, the kingdom, as being a sacerdotal kingdom, descended by virtue of the covenant to Aaron's son, Eleazar the high priest: and God declared him, next under Himself, for sovereign, at the same time that He appointed Joshua for the general of their army… After the death of Joshua, till the time of Saul, the time between is noted frequently in the Book of Judges, "that there was in those days no king in Israel"; and sometimes with this addition, that "every man did that which was right in his own eyes." By which is to be understood that where it is said, "there was no king," is meant, "there was no sovereign power," in Israel. And so it was, if we consider the act and exercise of such power. For after the death of Joshua and Eleazar, "there arose another generation that knew not the Lord, nor the nor the works which He had done for Israel, but did evil in the sight of the Lord and served Baalim" (Judges, 2:10 -of the rights of the kingdom of God, in Abraham, Moses, the high priests, and the kings of Judah - 40)
And again, after Moses, Aaron, Joshua, and that generation which had seen the great works of God in Israel were dead, another generation arose and served Baal (Judges, 2:11). So that Miracles failing, faith also failed. Again, when the sons of Samuel, being constituted by their father judges in Beer-sheba, received bribes and judged unjustly, the people of Israel refused any more to have God to be their king in other manner than He was king of other people, and therefore cried out to Samuel to choose them a king after the manner of the nations (I Samuel, 8:3). So that justice failing, faith also failed, insomuch as they deposed their God from reigning over them (of religion - 12).
And after the people of the Jews had rejected God, that He should no more reign over them, those kings which submitted themselves to God's government were also his chief prophets; and the high priest's office became ministerial. And when God was to be consulted, they put on the holy vestments, and enquired of the Lord as the king commanded them, and were deprived of their office when the king thought fit (of the word of God, and of Prophets – 36).

2. Държавата на християните

Християнска държава е тази, чиито граждани изповядват християнството. Те се обединяват в църква, но тази църква не би трябвало да бъде противник на върховната власт (независимо дали тя е монархическа или друга).
Суверенът в Хобсовата държава трябва да бъде глава и на Църквата или поне да я контролира (примерно, да назначава епископите). Не съществува универсална църква, която да има право да се намесва във вътрешните дела на коя да е държава.
According to this sense, I define a Church to be: a company of men professing Christian religion, united in the person of one sovereign; at whose command they ought to assemble, and without whose authority they ought not to assemble. And because in all Commonwealths that assembly which is without warrant from the civil sovereign is unlawful; that Church also which is assembled in any Commonwealth that hath forbidden them to assemble is an unlawful assembly… It followeth also that there is on earth no such universal Church as all Christians are bound to obey, because there is no power on earth to which all other Commonwealths are subject. There are Christians in the dominions of several princes and states, but every one of them is subject to that Commonwealth whereof he is himself a member, and consequently cannot be subject to the commands of any other person. And therefore a Church, such a one as is capable to command, to judge, absolve, condemn, or do any other act, is the same thing with a civil Commonwealth consisting of Christian men; and is called a civil state, for that the subjects of it are men; and a Church, for that the subjects thereof are Christians (of the signification in the Scripture of the word “church” - 39).

3. Свободата в Хобсовата държава

Античните автори често твърдят, че гражданите трябва да противостоят на “тиранията”, което е подвеждащо и вредно за всяка държава. В действителност и античността не гражданите, а само държавите са били “напълно свободни” - сиреч, намирали са се в “естествено състояние”. Не е добра идея властта да бъде контролирана от други сили в държавата.
Не може да има свобода, който противоречи на грижата за безопасността. Суверенът не се подчинява на гражданските закони (той е над закона ). Не бива да има разделение на властите.
The liberty whereof there is so frequent and honourable mention in the histories and philosophy of the ancient Greeks and Romans, and in the writings and discourse of those that from them have received all their learning in the politics, is not the liberty of particular men, but the liberty of the Commonwealth: which is the same with that which every man then should have, if there were no civil laws nor Commonwealth at all. And the effects of it also be the same. For as amongst masterless men, there is perpetual war of every man against his neighbour; no inheritance to transmit to the son, nor to expect from the father; no propriety of goods or lands; no security; but a full and absolute liberty in every particular man: so in states and Commonwealths not dependent on one another, every Commonwealth, not every man, has an absolute liberty to do what it shall judge, that is to say, what that man or assembly that representeth it shall judge, most conducing to their benefit. But withal, they live in the condition of a perpetual war, and upon the confines of battle, with their frontiers armed, and cannons planted against their neighbours round about. The Athenians and Romans were free; that is, free Commonwealths: not that any particular men had the liberty to resist their own representative, but that their representative had the liberty to resist, or invade, other people… And as Aristotle, so Cicero and other writers have grounded their civil doctrine on the opinions of the Romans, who were taught to hate monarchy: at first, by them that, having deposed their sovereign, shared amongst them the sovereignty of Rome; and afterwards by their successors. And by reading of these Greek and Latin authors, men from their childhood have gotten a habit, under a false show of liberty, of favouring tumults, and of licentious controlling the actions of their sovereigns; and again of controlling those controllers; with the effusion of so much blood, as I think I may truly say there was never anything so dearly bought as these western parts have bought the learning of the Greek and Latin tongues... If a monarch, or sovereign assembly, grant a liberty to all or any of his subjects, which grant standing, he is disabled to provide for their safety; the grant is void, unless he directly renounce or transfer the sovereignty to another (of the liberty of the subjects - 21).
Thе office of the sovereign, be it a monarch or an assembly, consisteth in the end for which he was trusted with the sovereign power, namely the procuration of the safety of the people, to which he is obliged by the law of nature, and to render an account thereof to God, the Author of that law, and to none but Him. But by safety here is not meant a bare preservation, but also all other contentments of life, which every man by lawful industry, without danger or hurt to the Commonwealth, shall acquire to himself (of the office of the sovereign representative – 30).
The sovereign of a Commonwealth, be it an assembly or one man, is not subject to the civil laws. For having power to make and repeal laws, he may, when he pleaseth, free himself from that subjection by repealing those laws that trouble him, and making of new; and consequently he was free before (of civil laws - 26)
There is a sixth doctrine, plainly and directly against the essence of a Commonwealth, and it is this: that the sovereign power may be divided. For what is it to divide the power of a Commonwealth, but to dissolve it; for powers divided mutually destroy each other. And for these doctrines men are chiefly beholding to some of those that, making profession of the laws, endeavour to make them depend upon their own learning, and not upon the legislative power (of those things that weaken or tend to the dissolution of a commonwealth - 29).

ІV. Християнинът в Хобсовата държава

Ако властта забрани вярата в Христос, поданикът трябва да се подчини, поне външно. Това действие може да се смята за действие на суверена, сиреч отричащият се не носи отговорност пред Бога за отричането си.
Същото е и в случая, когато властта (суверенът) прави нововъведения.
But what, may some object, if a king, or a senate, or other sovereign person forbid us to believe in Christ? ... And, if it be further asked, what if we be commanded by our lawful prince to say with our tongue we believe not; must we obey such command? Profession with the tongue is but an external thing, and no more than any other gesture whereby we signify our obedience; and wherein a Christian, holding firmly in his heart the faith of Christ, hath the same liberty which the prophet Elisha allowed to Naaman the Syrian (II Kings, 5:17-18). Here Naaman believed in his heart; but by bowing before the idol Rimmon, he denied the true God in effect as much as if he had done it with his lips. But then what shall we answer to our Saviour's saying, "Whosoever denieth me before men, I will deny him before my Father which is in heaven?" (Matthew, 10:33) This we may say, that whatsoever a subject, as Naaman was, is compelled to in obedience to his sovereign, and doth it not in order to his own mind, but in order to the laws of his country, that action is not his, but his sovereign's; nor is it he that in this case denieth Christ before men, but his governor, and the law of his country... (of a christian commonwealth, 42).
But suppose that a Christian king should from this foundation, Jesus is the Christ, draw some false consequences, that is to say, make some superstructions of hay or stubble, and command the teaching of the same; yet seeing St. Paul says he shall be saved; much more shall he be saved that teacheth them by his command; and much more yet, he that teaches not, but only believes his lawful teacher. And in case a subject be forbidden by the civil sovereign to profess some of those his opinions, upon what just ground can he disobey? Christian kings may err in deducing a consequence, but who shall judge? (of what is necessary for a man’s reception into the Kingdom of heaven - 43)

V. Следствия от тази препоръка

По отношение на вярата и изобщо религията християнската държава на Хобс не се отличава съществено от коя да е друга държава. Вярата остава лична работа на вярващия; освен това той може да я изповядва публично и да участва в живота на църквата, стига суверенът да не забранява това.
Като властващ над църквата, суверенът има право да се намесва в нейния живот. Ако гражданите откажат какво да е подчинение на суверена на основание вярата си (догмата, традицията), той ще бъде оправдан да ги преследва за това.
Така се оказва, че християнската църква (и всеки неин член), ако иска да остане християнска, има само една възможност – да бъде във война с държавата.
Законът на Бог (така както е разяснен от Спасителя) не се отличава от естествения закон. Суверенът е върховен пастир, само той може да разяснява Писанието, доколкото той (кралят, християнският владетел) го е утвърдил. Същевременно се приема, че днес вече не може да има пророци – доказателството е, че в днешно време няма чудеса.
If they please, therefore, they may, as many Christian kings now do, commit the government of their subjects in matters of religion to the Pope; but then the Pope is in that point subordinate to them, and exerciseth that charge in another's dominion jure civili, in the right of the civil sovereign; not jure divino, in God's right; and may therefore be discharged of that office when the sovereign for the good of his subjects shall think it necessary. They may also, if they please, commit the care of religion to one supreme pastor, or to an assembly of pastors, and give them what power over the Church, or one over another, they think most convenient; and what titles of honor, as of bishops, archbishops, priests, or presbyters, they will; and make such laws for their maintenance, either by tithes or otherwise, as they please, so they do it out of a sincere conscience, of which God only is the judge. It is the civil sovereign that is to appoint judges and interpreters of the canonical scriptures; for it is he that maketh them laws. It is he also that giveth strength to excommunications; which but for such laws and punishments as may humble obstinate libertines, and reduce them to union with the rest of the Church, would be contemned. In sum, he hath the supreme power in all causes, as well ecclesiastical as civil, as far as concerneth actions and words, for those only are known and may be accused; and of that which cannot be accused, there is no judge at all, but God, that knoweth the heart. And these rights are incident to all sovereigns, whether monarchs or assemblies: for they that are the representants of a Christian people are representants of the Church: for a Church and a Commonwealth of Christian people are the same thing(of power ecclesiastical - 42).
They believed the Apostles, and after them the pastors and doctors of the Church that recommended to their faith the history of the Old and New Testament: so that the faith of Christians ever since our Saviour's time hath had for foundation, first, the reputation of their pastors, and afterward, the authority of those that made the Old and New Testament to be received for the rule of faith; which none could do but Christian sovereigns, who are therefore the supreme pastors, and the only persons whom Christians now hear speak from God; except such as God speaketh to in these days supernaturally. But because there be many false prophets gone out into the world, other men are to examine such spirits, as St. John adviseth us, "whether they be of God, or not" (I John, 4:1). And, therefore, seeing the examination of doctrines belongeth to the supreme pastor, the person which all they that have no special revelation are to believe is, in every Commonwealth, the supreme pastor, that is to say, the civil sovereign.(of what is necessary for a man’s reception into the Kingdom of heaven - 43)
Seeing therefore miracles now cease, we have no sign left whereby to acknowledge the pretended revelations or inspirations of any private man; nor obligation to give ear to any doctrine, farther than it is conformable to the Holy Scriptures, which since the time of our Saviour supply the place and sufficiently recompense the want of all other prophecy; and from which, by wise and learned interpretation, and careful ratiocination, all rules and precepts necessary to the knowledge of our duty both to God and man, without enthusiasm, or supernatural inspiration, may easily be deduced (of the principles of the Christian politics - 32).

2:14-22

2008-04-13T12:09:00.000-07:00

14οταν γαρ εθνη τα μη νομον εχοντα φυσει τα του νομου ποιωσιν ουτοι νομον μη εχοντες εαυτοις εισιν νομος
15οιτινες ενδεικνυνται το εργον του νομου γραπτον εν ταις καρδιαις αυτων συμμαρτυρουσης αυτων της συνειδησεως και μεταξυ αλληλων των λογισμων κατηγορουντων η και απολογουμενων
16εν η ημερα κρινει ο θεος τα κρυπτα των ανθρωπων κατα το ευαγγελιον μου δια χριστου ιησου
17ει δε συ ιουδαιος επονομαζη και επαναπαυη νομω και καυχασαι εν θεω
18και γινωσκεις το θελημα και δοκιμαζεις τα διαφεροντα κατηχουμενος εκ του νομου
19πεποιθας τε σεαυτον οδηγον ειναι τυφλων φως των εν σκοτει
20παιδευτην αφρονων διδασκαλον νηπιων εχοντα την μορφωσιν της γνωσεως και της αληθειας εν τω νομω
21ο ουν διδασκων ετερον σεαυτον ου διδασκεις ο κηρυσσων μη κλεπτειν κλεπτεις
22ο λεγων μη μοιχευειν μοιχευεις ο βδελυσσομενος τα ειδωλα ιεροσυλεις

2:5-13

2008-03-17T04:53:00.000-07:00

5κατα δε την σκληροτητα σου και αμετανοητον καρδιαν θησαυριζεις σεαυτω οργην εν ημερα οργης και αποκαλυψεως δικαιοκρισιας του θεου
6ος αποδωσει εκαστω κατα τα εργα αυτου
7τοις μεν καθ υπομονην εργου αγαθου δοξαν και τιμην και αφθαρσιαν ζητουσιν ζωην αιωνιον
8τοις δε εξ εριθειας και απειθουσιν τη αληθεια πειθομενοις δε τη αδικια οργη και θυμος
9θλιψις και στενοχωρια επι πασαν ψυχην ανθρωπου του κατεργαζομενου το κακον ιουδαιου τε πρωτον και ελληνος
10δοξα δε και τιμη και ειρηνη παντι τω εργαζομενω το αγαθον ιουδαιω τε πρωτον και ελληνι
11ου γαρ εστιν προσωπολημψια παρα τω θεω
12οσοι γαρ ανομως ημαρτον ανομως και απολουνται και οσοι εν νομω ημαρτον δια νομου κριθησονται
13ου γαρ οι ακροαται νομου δικαιοι παρα [τω] θεω αλλ οι ποιηται νομου δικαιωθησονται

1: 29-32 - 2:1-4

2008-03-06T04:47:00.000-08:00

29πεπληρωμενους παση αδικια πονηρια πλεονεξια κακια μεστους φθονου φονου εριδος δολου κακοηθειας ψιθυριστας
30καταλαλους θεοστυγεις υβριστας υπερηφανους αλαζονας εφευρετας κακων γονευσιν απειθεις
31ασυνετους ασυνθετους αστοργους ανελεημονας
32οιτινες το δικαιωμα του θεου επιγνοντες οτι οι τα τοιαυτα πρασσοντες αξιοι θανατου εισιν ου μονον αυτα ποιουσιν αλλα και συνευδοκουσιν τοις πρασσουσιν

1διο αναπολογητος ει ω ανθρωπε πας ο κρινων εν ω γαρ κρινεις τον ετερον σεαυτον κατακρινεις τα γαρ αυτα πρασσεις ο κρινων
2οιδαμεν δε οτι το κριμα του θεου εστιν κατα αληθειαν επι τους τα τοιαυτα πρασσοντας
3λογιζη δε τουτο ω ανθρωπε ο κρινων τους τα τοιαυτα πρασσοντας και ποιων αυτα οτι συ εκφευξη το κριμα του θεου
4η του πλουτου της χρηστοτητος αυτου και της ανοχης και της μακροθυμιας καταφρονεις αγνοων οτι το χρηστον του θεου εις μετανοιαν σε αγει

I. Значение на думите и задоволителен български превод в 1:29-31. μεστους φονου - "пълни с убийство" е незадоволително. ερις - "свадливост", "сприхавост", "дрязги", "съперничество", "кавги"? εφευρετας κακων - "изобретатели на злини" или "интриганти"? ασυνθετους - който отказва или е неспосособен за съдействие. "Вероломен"?

ІІ. δικαιωμα του θεου - "отсъденото", "отреденото за справедливо", " [справедливото] решение", "присъдата"? συνευδοκουσιν - "подкрепят", "одобряват"?

ІІІ. Към кое твърдение отпраща διο? Кой е "съдещият"? Юдеинът или "всеки човек"? Дали това не е напомняне на юдеите, че би трябвало да осъждат самия порок, а не езичника като такъв?

ІV. το κριμα - "присъда"? Да се сравни с δικαιωμα. πρασσοντας και ποιων - защо са употребени и двете думи. Напълно синонимни ли са? За ποιεω срв. Битие, 1:1 и Аристотеловото разграничение между πραξις и ποιησις. συ - умишлено употребено, за да се обърне внимание на адресата - "именно ти!"

V. χρηστοτης - "доброта"? Значениет она χρηστον в "Поетиката". μακροθυμια - срв. І Коринтяни, 13.

VІ. μετανοια - разликата между "разкаяние" и "покаяние". Въпросът за църковния (на православната църква) жаргон.

1: 24-28

2008-02-18T06:34:00.000-08:00

24διο παρεδωκεν αυτους ο θεος εν ταις επιθυμιαις των καρδιων αυτων εις ακαθαρσιαν του ατιμαζεσθαι τα σωματα αυτων εν αυτοις
25οιτινες μετηλλαξαν την αληθειαν του θεου εν τω ψευδει και εσεβασθησαν και ελατρευσαν τη κτισει παρα τον κτισαντα ος εστιν ευλογητος εις τους αιωνας αμην
26δια τουτο παρεδωκεν αυτους ο θεος εις παθη ατιμιας αι τε γαρ θηλειαι αυτων μετηλλαξαν την φυσικην χρησιν εις την παρα φυσιν
27ομοιως τε και οι αρσενες αφεντες την φυσικην χρησιν της θηλειας εξεκαυθησαν εν τη ορεξει αυτων εις αλληλους αρσενες εν αρσεσιν την ασχημοσυνην κατεργαζομενοι και την αντιμισθιαν ην εδει της πλανης αυτων εν εαυτοις απολαμβανοντες
28και καθως ουκ εδοκιμασαν τον θεον εχειν εν επιγνωσει παρεδωκεν αυτους ο θεος εις αδοκιμον νουν ποιειν τα μη καθηκοντα

І. "Предаде" (παρεδωκεν) има смисъл на "хвърли в", "затвори в", или по-скоро на "остави", "позволи" (да живеят както намерят за добре)?

ІІ. На много места употребата на εν създава затруднения. "В желанията на сърцата им" значи "потопени в желанията, жертви на желанията си"? εν αυτοις - "сред тях", "в средата на хора, подобни на тях"; или пък αυτοις са самите тела и следователно става дума за омърсяване, което води до лишаването им (на телата) от достойнство.

ІІІ. Християнското отношение към тялото. Човешкото тяло е "храм Божи"; осветено е благодарение на раждането на Спасителя в плът; ще бъде възкресено. Разликата спрямо античното отношение към тялото, което се цени като източник на удоволствия (в подземното царство, още според Омир, човек не може да се наслаждава, тъй като тялото му е "сянка"), но същевременно, пак по същата причина, е и тежест, препятствие пред душата по пътя й към знание и добродетелен живот. То е пречка за "философстване" - главно при Платон, но донякъде и според Аристотел.

ІV. μετηλλαξαν - "заменям за" или "изменям в посока на". Употребява се с два различни предлога - εν и εις

V. εσεβασθησαν και ελατρευσαν - не са синонимни, означават двата аспекта на религиозно поведение - преживяване и ритуал, "почитание" и "служение". παθη ατιμιας - "недостойни емоции/преживявания"? Събития, накърняващи достойнството им? Може да се направи връзка с биографията на "човека-магаре", разработена от Лукиан и Апулей през ІІ век. Там Луций, който проявява интерес към магьосничество, е превърнат в магаре и преживява неща (παθη), които са буквално болезнени, но и го карат да се чувства унизен (ατιμασθεις).

VІ. αι θηλειαι αυτων - "жените им", "техните женски". Защо се избягва γυναικες? Дали за да се упрекнат тези "същества от женски пол", или да се подскаже, че те може и да не са в брачна връзка с мъжете, или просто за да се означат заедно всички техни близки от женски пол - не само съпруги, но също и сестри, дъщери, майки, дори робини?

VІІ. κατεργαζομενοι - την αντιμισθιαν απολαμβανοντες. Говори иронично за "извършване на работа" и получаване на справедливо "заплащане". Да се сравни с Платоновия израз за "консумиране на сексуална връзка" - διαπραξασθαι (Павзаний в "Пирът"). Отново се избягва да се говори за Божия намеса и за наказание, налагано на хората "отвън". Те са по-скоро независими от Бог, получават това, което сами желаят да получат. Защо εν εαυτοις? Това означава буквално "в телата" или по-общо "в себе си", сиреч, пострадват непосредствено като индивиди; отплатата не идва като нещо външно, а е изменение на самия човек.

VІІІ. ουκ εδοκιμασαν ... εις αδοκιμον νουν. Не одобриха възможността да знаят за Бог и поради това бяха оставени на "негодния ум", който не е нито изпитан/одобрен от Бог, нито пък способен да изпитва правилно каквото и да е.

Коментари към 1:16-23

2008-02-01T05:55:00.000-08:00

(Иоанна Златоустого беседы на Послание к Римлянам)

І.
Павел… ожидая перенести столь много бедствий, не сделался вследствие этого более нерешительным, но спешил, скорбел и был исполнен усердия. Потому и говорит: тако есть, еже по моему усердию и вам сущим в Риме благовестити. Не стыжуся бо благовествованием … Тогда как надлежало бы сказать: хвалюсь, величаюсь, превозношусь, ты не говоришь этого, но нечто меньшее, именно, что ты не стыдишься, как мы обыкновенно отзываемся о чем-нибудь не очень важном. Итак, что значат эти слова?.. Почему же здесь не говорит: хвалюсь, но сказал: не стыжуся?.. Так как они [римляне] были весьма надменны, а Павел должен был проповедывать Иисуса, называемаго сыном плотника, воспитавшагося в Иудее, в доме незнатной женщины, не имевшаго при Себе оруженосцев, не окруженнаго богатством, но умершаго вместе с злодеями, как преступник, и претерпевшаго много и другого безславнаго, то римлянам, которые еще не знали неизреченных и великих тайн, естественно было всего этого стыдиться... И если опять спросят: „неужели ты поклоняешься Распятому?" - опять отвечай: да, и не прелюбодею, не отцеубийце, не детоубийце (а таковы у язычников все боги), но крестом победившему демонов и уничтожившему тысячи их чародейств... Затем, так как они [языческие философы], будучи проникнуты внешнею мудростию, сильно этим гордятся и хвалятся своим витийством, то я, говорит о себе Павел, навсегда отказавшись от разсудочных доказательств, иду проповедывать крест и не стыжусь этого. Сила бо Божия есть во спасение. А так как эта сила Божия бывает и в наказание (ведь, когда Бог наказал египтян, то сказал: сия есть сила моя великая), и в погибель..., то апостол, вследствие этого, и говорит: иду к вам не с такою силою, несу не казни и мщение, но то, что служит ко спасению... Но выслушай и следующее: всякому верующему, Иудею же прежде и Еллину . Не просто всем, но принимающим. Хотя бы ты был эллин и прошел всю порочность, хотя бы ты был скиф или варвар, даже настоящий зверь, хотя бы ты был исполнен всякаго неразумия, обременен тяжестью безчисленных грехов, но одновременно с тем, как принял слово крестное и крестился, ты загладил - все это. Почему же апостол говорит здесь: Иудееви же прежде и Еллину?.. Иудей не имеет преимущества получить оправдание в большей степени, а только удостоен получить его прежде... Итак, словом прежде здесь выражается первенство в порядке речи, а не какое-либо преимущество в благодати. Далее апостол, сказав: во спасение, опять возвеличивает дар, показывая, что он не ограничивается настоящим, но простирается и в будущее.

ІІ.
Это он выразил словами: правда бо Божия в нем является от веры в веру, якоже есть писано: праведный же от веры жив будет. Итак, сделавшийся праведным будет жив не в настоящей только жизни, но и в будущей. Но не это только здесь подразумевает апостол, а и другое вместе с этим, именно - блеск и славу таковой жизни... Не трудами и потом ты заслуживаешь ее, а получаешь даром свыше, принося с своей стороны только одно - веру. Потом, так как казалось невероятным учение о том, что прелюбодей, сластолюбец. гробокопатель и чародей вдруг не только освобождаются от наказания, но становятся праведными и оправдываются правдою свыше, то апостол подтверждает эту мысль ветхим заветом. И прежде всего в кратком изречении он открывает безпредельное море событий для способнаго обнять его взором. Сказавши: от веры в веру, апостол обратил внимание слушателя на ветхозаветное домостроительство Божие, которое он с великою мудростию изображает в послании к Евреям… Пусть еретики услышат этот духовный голос. Они должны понять, что природа разсудочных доводов подобна лабиринту и грифам, нигде не имеет никакого конца, не позволяет мысли утвердиться на основаниилл. Ведь те, которые стыдятся допустить веру и показать, что они не знают небеснаго, ввергают себя в прах безчисленных помыслов. Но, жалкий и бедный человек, достойный непрестанных слез, ведь если кто-нибудь спросит тебя: „как произошло небо или земля"? даже - что уже говорить о небе и земле - если спросят только тебя: „как сам ты родился, как воспитан и вырос"? - ты, конечно, не стыдишься своего незнания; а когда бывает речь о Единородном, то ты, считая недостойным себя не знать всего, неужели вследствие стыда ввергнешь себя в бездну погибели? Но ведь любовь к спору и безвременное любопытство есть дело недостойное. И зачем мне говорит о догматах? От самой поврежденности настоящей жизни мы освободились не иначе, как чрез веру...
Если же опасно любопытствовать относительно того, что Бог повелел, и если испытующих ожидает крайнее наказание, то какое оправдание некогда будут иметь те, которые судят о предметах более непостижимых и страшных, например: каким образом Отец родил Сына? Какова Его сущность?

ІІІ.
Смотри, говорит он, Христос пришел и принес прощение, оправдание и жизнь, но дарует это не просто, а при посредстве креста. Но самое важное и удивительное здесь не то, что Он только даровал нам это, но то, что Он так много пострадал. Потому, если вы надменно поступите с дарами, то подвергнетесь бедствиям. И заметь, как апостол возвышает речь: открывается бо, говорит он, гнев Божий с небесе... И ради чего апостол не сказал так ясно, что, например, Сын Божий придет с тьмами ангелов и потребует отчета у каждого, но говорит: открывается гнев Божий? Слушатели были еще из новообращенных, потому апостол сначала привлекает их тем, что они и сами признавали. Притом, мне кажется, что это было обращено к язычникам; вследствие этого апостол начинает с общих понятий, а после ведет речь и о суде Христовом. За всякое нечестие и неправду человеков, содержащих истину в неправде. Здесь апостол показывает, что пути нечестия многочисленны, а путь истины один, так как заблуждение есть нечто разнообразное, многовидное и смешанное, а истина одна. А что значит - содержащих истину в неправде, узнай из последующаго.

ІV.
Зане, еже возможно разумети о Бозе, яве есть в них; Бог бо явил есть им. Но язычники эту славу приписали деревьям и камням... Бог ведение о Себе вложил людям с самаго начала; но язычники, приложив свое знание о Боге к деревьям и камням, оскорбили истину, по собственной вине, так как сама истина пребывает неизменною и имеет славу непоколебимую. А из чего видно, Павел, что Бог и язычникам дал это знание? Из того, отвечает апостол, что еже возможно разумети о Бозе, яви есть в них... Ты же докажи мне и убеди, что знание о Боге открыто было язычникам, но они самовольно уклонились от него. Как же оно было им открыто? Разве им голос раздался с неба? Нет, но Бог сделал то, что больше голоса могло привлечь их внимание, именно - Он поставил пред ними свое творение, которое, при посредстве одного созерцания красоты всего видимаго, научало и мудреца, и необразованнаго, и скота, и варвара возноситься мыслию к Богу.

V.
Потому апостол говорит: невидимая бо Его от создания мира творениями помышляема видима суть... Что скажут язычники в день суда? Мы не знали Тебя? Но разве вы не слышали голоса неба, воспринимаего взором, и стройной во всем гармонии, звучащей громогласнее трубы?.. Это самое и даже больше этого Павел выразил в следующих словах: невидимая бо Его от создания мира творенми помышляема видима суть, и присносущная сила Его и Божество, во еже быти им безответным . Конечно, не для этого Бог сотворил мир, хотя это и случилось. Он предложил людям этот урок не для того, чтобы лишить их оправдания, но для того, чтобы они познали Его; оказавшись же неблагодарными, люди сами лишили себя всякой защиты.
Затем, показывая, каким образом язычники оказались лишенными оправдания, апостол говорит: занеже разумевше Бога, не яко Бога прославиша или благодариша... Он указывает и причину, вследствие которой они впали в такое безумие. Какая же это причина? Та, что они во всем положились на свои помышления. Впрочем, апостол не так сказал, а гораздо выразительнее. Осуетишася помышлении своими, и омрачися неразумное их сердце... Как если кто-нибудь в безлунную ночь решается идти неизвестною дорогою, или плыть по морю, тот не только не достигает цели, но скоро погибает, так и язычник решившись идти путем ведущим к небу, лишили самих себя света, а затем, предавшись, взамен света, тьме умствований, стали искать безтелеснаго в телах и неописуемого в образах, и таким образом подверглись ужаснейшему крушению. Кроме указанной причины их заблуждения, Павел приводит и другую: глаголющеся быти мудри объюродюша. Много о себе думая и не пожелавши идти путем, какой предписан им Богом, они погрязли в помыслах неразумия.

VІ.
Затем, указывая и изображая гибель язычников, насколько она была ужасна и лишена всякаго оправдания, апостол говорит: и измениша славу нетленнаго Бога в подобии образа тленна человека и птиц и четвероног и гад . Первая вина язычников в том, что они не нашли Бога; вторая - в том, что не нашли, имея к тому большия и очевидныя основания; третья - в том, что называли себя мудрыми; четвертая - в том, что не только не нашли, но и почитание, принадлежащее Богу, воздали демонам, камням и деревьям... А чтобы ты знал, что язычники имели знание о Боге, но сами погубили его, Павел сказал: измениша, так как изменяющий что-нибудь изменяет с тою целью, чтобы иметь нечто другое. Язычники хотели найти нечто большее, но так как были любителями нововведений, то и не удержались в данных пределах, а потому лишились и прежняго. В этом и состояла вся эллинская мудрость. Потому они и восставали друг против друга, Аристотель возставал на Платона, стоики вооружались на Аристотеля и вообще один был противником другого, так что не удивляться им нужно за их мудрость, а отвращаться и ненавидеть, потому что вследствие этого самого они и сделались неразумными. Если бы они не предались размышлениям, доказательствам и софизмам, то не потерпели бы того, что потерпели. Далее, продолжая обвинение, апостол осмеивает и все идолослужение язычников. Если вообще изменение славы Божией смешно, то изменение в такой большой степени - вне всякого оправдания. Размысли же, кому изменили язычники и чему воздали славу. О Боге надлежало думать, что Он Господь всего, что Он сотворил несущее, что Он обо всем промышляет и печется. В этом состоит слава Божия. К кому же приложили ее язычники? Не к людям, но к подобию образа тленна человека... Но, скажет кто-нибудь, имеет ли это отношение к философам? Да, к ним преимущественно и относится все сказанное. Они имеют учителями египтян, которые изобрели это. Гордится этим и Платон, который и представлялся более почтенным, чем другие... А некоторые философы даже возвели на небо тельцов, скорпионов, драконов и всякую другую суету, так как диавол всеми мерами старался низвести людей до подобия пресмыкающихся и самым неразумным из всех тварям подчинить тех, которых Бог хотел возвести превыше неба.

1: 16-23

2008-02-01T02:11:00.000-08:00

16ου γαρ επαισχυνομαι το ευαγγελιον δυναμις γαρ θεου εστιν εις σωτηριαν παντι τω πιστευοντι ιουδαιω τε [πρωτον] και ελληνι
17δικαιοσυνη γαρ θεου εν αυτω αποκαλυπτεται εκ πιστεως εις πιστιν καθως γεγραπται ο δε δικαιος εκ πιστεως ζησεται
18αποκαλυπτεται γαρ οργη θεου απ ουρανου επι πασαν ασεβειαν και αδικιαν ανθρωπων των την αληθειαν εν αδικια κατεχοντων
19διοτι το γνωστον του θεου φανερον εστιν εν αυτοις ο θεος γαρ αυτοις εφανερωσεν
20τα γαρ αορατα αυτου απο κτισεως κοσμου τοις ποιημασιν νοουμενα καθοραται η τε αιδιος αυτου δυναμις και θειοτης εις το ειναι αυτους αναπολογητους
21διοτι γνοντες τον θεον ουχ ως θεον εδοξασαν η ηυχαριστησαν αλλ εματαιωθησαν εν τοις διαλογισμοις αυτων και εσκοτισθη η ασυνετος αυτων καρδια
22φασκοντες ειναι σοφοι εμωρανθησαν
23και ηλλαξαν την δοξαν του αφθαρτου θεου εν ομοιωματι εικονος φθαρτου ανθρωπου και πετεινων και τετραποδων και ερπετων

I. Защо е нужно да се казва "не се срамувам от евангелието (благовестието)?" Да не би това да значи "не се смятам за недостоен да разгласявам благовестието"? Дали δυναμις γαρ θεου εστιν значи "защото Благовестието е (не по-малко от) Божия сила за...", или просто "съществува Божия сила за.. "? Защо юдеинът е поставен на първо място? Дали "елинът" е избран произволно, като един измежду многото народи, или под "елин" се разбира "езичник" изобщо?

ІІ. В "кого (какво)" се разкрива Божията справедливост? В "благовестието" или във "всеки вярващ"? Какво значи изразът εκ πιστεως εις πιστιν? Че има напредък във вярата при всеки човек - най-напред е повярвал, а после (и благодарение на това) вярата му се засилва и става такава, че той "ще живее от нея"? Или че вярата се предава от един човек на друг?

ІІІ. Защо е казано изрично, че "Божият гняв" е "от небето"? ασεβεια και αδικια - едната дума означава "несправедливост спрямо Бога", а другата - "несправедливост спрямо човеците". Как истината може да се "задържа в" несправедливост?

ІV. νοουμενα - "невидимите Му неща" се "мислят" или "съзерцават, разбират"? Дали
η τε αιδιος αυτου... е приложение към "невидимите", както е предадено в някои преводи (примерно, English Standard Version - For his invisible attributes, namely, his eternal power and divine nature...); или просто е добавка (King James Version - For the invisible things of him... are clearly seen... even his eternal power and Godhead).

V. Въпросът за неизбежността на моралния (духовен, дори интелектуален?) упадък на "засуетилите се в разсъжденията/заблудилите се в суетните (напразните) си разсъждения".

VІ. ηλλαξαν την δοξαν του αφθαρτου θεου εν ομοιωματι - изразът е странен заради "εν". Също - дали ηλλαξαν е "промениха в" или "замениха за"? Затруднение се появява и от свързването на две думи за "образ" - εν ομοιωματι εικονος. Проблемът за иконите и изобщо за изобразяването на Бог. Почитането на иконите в православието - опасността да се гледа на тях като на магически предмети. Във връзка с израза φθαρτου ανθρωπου може да се обсъди и въпросът за чудотворното въздействие на мощите. Вярата в чудеса - доколко е съществена за християнина.

Честито Рождество Христово и щастлива 2008

2008-01-08T09:07:00.000-08:00

Gian Paolo Pannini (1691-1765)

ап. Павел проповядва в Рим

1: 11-15

2007-12-18T05:27:00.000-08:00

11επιποθω γαρ ιδειν υμας ινα τι μεταδω χαρισμα υμιν πνευματικον εις το στηριχθηναι υμας
12τουτο δε εστιν συμπαρακληθηναι εν υμιν δια της εν αλληλοις πιστεως υμων τε και εμου
13ου θελω δε υμας αγνοειν αδελφοι οτι πολλακις προεθεμην ελθειν προς υμας και εκωλυθην αχρι του δευρο ινα τινα καρπον σχω και εν υμιν καθως και εν τοις λοιποις εθνεσιν
14ελλησιν τε και βαρβαροις σοφοις τε και ανοητοις οφειλετης ειμι
15ουτως το κατ εμε προθυμον και υμιν τοις εν ρωμη ευαγγελισασθαι

І. Какво означава χαρισμα πνευματικον? Дали става дума за: 1) предаване на част от "духовността", основана на вярата, която не би била еднаква при всички вярващи, щом като и вярата е различна (поне различно силна и постоянна); или 2) осезаема следа от присъствието на Светия Дух, Който е слязъл върху всеки от апостолите, а също и върху Павел при пътуването му към Дамаск; или 3) способност за извършване на чудеса, която се дължи на Светия Дух, и която притежават апостолите, но биха могли да я предават и на други вярващи?

ІІ. τουτο δε εστιν се отнася до: 1) цялото предходно изречение - "да ви видя, да ви предам духовен дар, да получите подкрепа"; или до 2) "да ви предам някакъв духовен дар, така че да получите подкрепа" или само до 3) "да получите подкрепа"?

ІІІ. Какъв е смисълът от употребата на εν αλληλοις? Ако значи "и в мен, и във вас", то това не дублира ли излишно υμων τε και εμου?

ІV. Дали εκωλυθην значи 1) "предпочитах да не идвам" (защото преценявах, че беше рано и пр.); или 2) "Бог ми забраняваше" (въпреки личното ми желание); или 3) "бях възпрепятстван от външни обстоятелства"?

V. Ако човечеството се дели на ελληνες и βαρβαροι къде стоят "римляните"? Какъв е смисълът на разграничението σοφοι - ανοητοι? По какъв начин са "мъдри" σοφοι - дали тяхната мъдрост ги прави възприемчиви и към благовестието? Също и ανοητοι - в какво се състои "недостигът на ум" при тях?

Коментари към 1:8-10

2007-12-04T08:11:00.000-08:00

Фредерик Годе (1883):

І. "благодаря на моя Бог"
Dans l'expression mon Dieu il renferme toutes les expériences qu'il avait faites personnellement du secours paternel de Dieu. Ces manifestations de la sollicitude divine sont une révélation particulière que chaque fidèle reçoit pour son propre compte et qu'il résume en appelant Dieu son Dieu ; comparez l'expression "Dieu d'Abraham, d'Isaac, de Jacob", et plus spécialement la parole Genèse 28:20-21:
"И даде Иаков оброк, като рече: ако (Господ) Бог бъде с мене и ме опази в тоя път, по който отивам, и ми даде хляб да ям и дрехи да се облека, и аз се смиром върна в бащиния си дом и Господ бъде мой Бог..."

ІІ. "чрез Иисуса Христа"
L'action de grâces de Paul a pour intermédiaire Jésus-Christ. La plupart pensent que Christ est désigné par là comme l'auteur du bien pour lequel Paul remercie (7:25).
"Благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа, нашия Господ."
Ce n'est pourtant pas le sens naturel de la locution: je remercie par. Cette expression fait plutôt penser à Christ comme au sacrificateur qui présente à Dieu l'action de grâces offerte par le fidèle; comparez 8:34 -
"Кой е, който ще осъжда? Христос Иисус, Който умря, но още и възкръсна, Който е и отдясно на Бога, Който и ходатайствува за нас."

ІІІ. "за вашата вяра се говори по цял свят"
Paul remercie de la propagation de l'Evangile à Rome comme d'un bienfait qui le concerne personnellement, en tant qu'apôtre des Gentils...
La joie de Paul est d'autant plus grande que non seulement ils croient eux-mêmes, mais que le bruit de leur foi, en se répandant, ouvre partout l'accès à l'Evangile. Comparez une parole semblable adressée aux Thessaloniciens:
"Защото от вас проехтя словото Господне не само в Македония и Ахаия, но и навред се пренесе славата за вашата вяра в Бога, тъй че няма нужда ние нищо да казваме. Защото вярващите сами разгласят за нас, какво беше идването ни при вас, и как от идолите се обърнахте към Бога, за да служите на живия и истински Бог, и да очаквате от небесата Неговия Син, Когото Той възкреси от мъртвите, Иисуса, Който ни избавя от идещия гняв"
(1 Солуняни, 1:8-10)

ІV. "Комуто служа с духа си"
Il dit: en mon esprit, c'est-à-dire dans cette partie la plus intime de son être, où se trouve l'organe par lequel son âme communique avec le monde divin. L'esprit est donc ici l'un des éléments de sa nature humaine - "А Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа" (I Thessaloniciens 5:23); seulement il est évidemment supposé pénétré de l'Esprit divin.

V. "някога да дойда при вас"
Le terme ευοδοω signifie proprement faire faire heureusement le chemin, d'où en général: faire réussir quelqu'un dans une affaire comparez 1Corinthiens 16:2
"κατα μιαν σαββατου εκαστος υμων παρ εαυτω τιθετω θησαυριζων ο τι εαν ευοδωται ινα μη οταν ελθω τοτε λογειαι γινωνται"

Коментари към 1:8-10

2007-12-04T02:49:00.000-08:00

Жан Калвин
(цитиран в английския превод):

Калвин предлага латински превод, различен от този във Vulgata:

8. primum quidem gratias ago Deo meo per Iesum Christum super vobis omnibus, quia fides vestra prædicatur in universo mundo.
9. testis enim mihi Deus, quem colo in spiritu meo in Evangelio Filii ipsius, ut continenter memoriam vestri faciam;
10. semper in orationibus meis, rogans, si quomodo prosperum iter aliquando mihi, obtingat per voluntatem Dei, veniendi ad vos.

Vulgata:
8. primum quidem gratias ago Deo meo per Iesum Christum pro omnibus vobis quia fides vestra adnuntiatur in universo mundo
9. testis enim mihi est Deus cui servio in spiritu meo in evangelio Filii eius quod sine intermissione memoriam vestri facio
10. semper in orationibus meis obsecrans si quo modo tandem aliquando prosperum iter habeam in voluntate Dei veniendi ad vos.

І. "благодаря на моя Бог"
I observe in the last place, that he calls him "his God". This is the faithful’s special privilege, and on them alone God bestows this honor. There is indeed implied in this a mutual relationship, which is expressed in this promise:
"И вие ще бъдете Мой народ, и Аз ще ви бъда Бог" (Иеремия 30:22)

ІІ. "чрез Иисуса Христа"
Обръща внимание на Евреи, 13:15 - "Прочее, нека чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му"

ІІІ. "за вашата вяра се говори по цял свят"
What he states respecting them is, the celebrity of their faith; for he intimates that they being honored with the public approbation of the churches, could not reject an Apostle of the Lord, without disappointing the good opinion entertained of them by all; and such a thing would have been extremely uncourteous and in a manner bordering on perfidy...
The eulogy of faithful men was to Paul equal to that of the whole world, with regard to the faith of the Romans; for the unbelieving, who deemed it detestable, could not have given an impartial or a correct testimony respecting it. We then understood that it was by the mouths of the faithful that the faith of the Romans was proclaimed through the whole world; and that they were alone able to judge rightly of it, and to pronounce a correct opinion. That this small and despised handful of men were unknown as to their character to the ungodly, even at Rome, was a circumstance he regarded as nothing; for Paul made no account of their judgment.

ІV. "Бог ми е свидетел"
Калвин смята този израз за вид клетва и го коментира така:
For since an oath is nothing else but an appeal to God as to the truth of what we declare, most foolish is it to deny that the Apostle used here an oath. He did not notwithstanding transgress the prohibition of Christ.
It hence appears that it was not Christ’s design (as the superstitious Anabaptists dream) to abolish oaths altogether, but on the contrary to call attention to the due observance of the law; and the law, allowing an oath, only condemns perjury and needless swearing. If then we would use an oath aright, let us imitate the seriousness and the reverent manner exhibited by the Apostles; and that you may understand what it is, know that God is so called as a witness, that he is also appealed to as an avenger, in case we deceive...
("Слушали сте още, че бе казано на древните: "клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си". Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен. Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия" - Мат. 5:33-37)

V. "Комуто служа с духа си"
At the same time, he sets his own spirit in opposition to the outward mask of religion; for as many falsely pretend to be the worshippers of God, and outwardly appear to be so, he testifies that he, from the heart served, God. It may be also that he alluded to the ancient ceremonies, in which alone the Jews thought the worship of God consisted. He then intimates, that though he retained not observance of these, he was yet a sincere worshipper of God, according to what he says in Philippians 3:3 - "защото истинското обрязване сме ние, които духом служим Богу и се хвалим с Христа Иисуса, и не на плътта се уповаваме..."

VІ. "непрестанно си спомням за вас и винаги се моля в молитвите си"
Now he speaks not of every kind of calling on God, but of those prayers to which the saints, being at liberty, and laying aside all cares, apply their whole attention to the work; for he might have often expressed suddenly this or that wish, when the Romans did not come into his mind; but whenever he had previously intended, and, as it were, prepared himself to offer up prayers to God, among others he remembered them. He then speaks peculiarly of those prayers, for which the saints deliberately prepare themselves; as we find to have been the case with our Lord himself, who, for this purpose, sought retirement…

VІІ. "дано с Божия воля ми се падне някога да дойда"
By saying, A prosperous journey by the will of God he shows, not only that he looked to the Lord’s favor for success in his journey, but that he deemed his journey prosperous, if it was approved by the Lord. According to this model ought all our wishes to be formed.

1: 8-10

2007-12-04T01:50:00.000-08:00

8πρωτον μεν ευχαριστω τω θεω μου δια ιησου χριστου περι παντων υμων οτι η πιστις υμων καταγγελλεται εν ολω τω κοσμω
9μαρτυς γαρ μου εστιν ο θεος ω λατρευω εν τω πνευματι μου εν τω ευαγγελιω του υιου αυτου ως αδιαλειπτως μνειαν υμων ποιουμαι
10παντοτε επι των προσευχων μου δεομενος ει πως ηδη ποτε ευοδωθησομαι εν τω θεληματι του θεου ελθειν προς υμας

І. Защо Павел благодари на Бог именно "чрез Иисуса Христа"? Днес ние рядко се изразяваме така. Дали това означава, че той (може би подобно на другите апостоли и на повярвалите от това време) мисли Христа много повече като посредник между хората и Бог, отколкото ние днес?

ІІ. Какво разбира ап. Павел под πιστις υμων? Дали това е някаква вяра (някакво предание), която да е специфична за римската християнска община? Има ли нещо във вярата на римляните-християни, което да е различно от това, в което вярват всички останали християни? Или целта му е да каже, че след като вярата в Христа е станала вяра и за жители на самия град Рим, то това й придава по-голяма тежест по целия свят?

ІІІ. Дали римляните-християни по това време са главно повярвали юдеи, или сред тях има и множество бивши езичници (поради което и коментатори като Йоан Златоуст въз основа на 1:6 говорят за тези "римляни" като за народ, поставен редом със скити и траки?)

Коментари към 1:5-7

2007-11-20T03:31:00.000-08:00

Тома Аквински:

І. "Благодатта и апостолството"

Но става дума за (ponitur) един двоен дар (munus). Първият от двата (дара) е общ за всички вярващи - сиреч благодатта чрез която се възстановяваме (gratia qua reparamur), която получихме от Бог чрез Христа... Защото всички тези неща са създадени чрез словото Божие и чрез него самото - значи чрез изкуството на всемогъщия Бог - следва всички да се поправят (instaurentur); също както строителят възстановява дома със същото изкуство, с което го е построил - "благоволи Отец...чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно..." (Колосяни, 1:20)

Друг обаче е духовният (spirituale) дар даден (collatum) на апостолите, за който споменава, добавяйки и “апостолство” (apostolatum) – и който е най-висш (praecipuum) измежду църковните степени . "И от вас Бог постави в църквата първо апостоли..." (1 Коринтяни 12:28)
Но поставя “благодатта” преди “апостолството”, защото (апостолите) са последвали апостолството не поради заслугите си, но от благодат (non ex meritis sed ex gratia) - "Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол... Но с благодатта на Бога съм това, което съм." (1 Коринтяни 15:9)

ІІ. "Подчинението на вяра"

Но описва това апостолство най-напред от (въз основа на) ползата. Когато прибавя “за подчинение на вяра” (ad obediendum fidei), все едно казва: “затова сме изпратени, за да направим хората да се подчиняват на вярата”. Подчинението има място при тези неща, които можем да направим по своя воля (voluntarie). Но за нещата, които са (на основата) на вяра, ние се съгласяваме по волята си, а не по необходимост, идваща от разума (non ex rationis necessitate) – тъй като те са над разума; защото никой не вярва, освен ако не пожелае, както казва Августин. Ето защо волята има място около вярата: "станахте от сърце послушни на оня вид учение, на който се предадохте." (Римляни, 6:17)

ІІІ. "Всички народи"

Второ, (апостолството) се описва и от широтата (си), когато се добавя “сред всички народи” (in omnibus gentibus), защото (то ще бъде) не само в единия народ – на юдеите - но (апостолите) са се отправили за обучение (ad instructionem) на всички народи.
Павел е получил специално апостолство към всички народи, така че на него може да му се припише (да се отнесе към него, ei competere) казаното в Исаия, 49:6 – “малко е, че Ти ще Ми бъдеш раб, за да се възстановят колената Иаковови и да се възвърнат остатъците Израилеви, но Аз ще Те направя светлина за народите...” Все пак юдеите не са били изключени от апостолството му – особено тези, които живееха сред (останалите) народи: “доколкото съм апостол на езичниците, аз прославям службата си, та дано някак възбудя ревност у сродниците си по плът и спася някои от тях.” (Римляни, 11:13-14)

ІV. "заради Неговото име"

Или чрез този израз (заради Неговото име, pro nomine eius) (апостолството) се описва от целта си (ex fine), така че смисълът да бъде: “за да разпространяваме Неговото име, а не за да търсим за себе си някакъв земен плод”. Деяния, 9:15 - "той Ми е избран съд, за да понесе името Ми..." - и оттам подканяше верните към това, казвайки “всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа” (Колосяни, 3:17)

V. "в Рим"

Четвърто, (той описва своето апостолство) от властта си над онези, на които пишеше и които бяха под споменатото апостолство. Поради което казва “сред които” – сиреч, сред народите под нашето апостолство – “сте и вие” – явно римляните, макар и издигнати (хора). “Той събори... високо стоещия град. Нога го тъпче...”-явно Христовата; “стъпките на бедните” - явно на апостолите и специално на Петър и Павел. (Исаия, 26:5)

VІ. "Призвани и светии"

Призоваването (vocatio) е двойно. Едното (единият вид) е външно, според което призова Петър и Андрей (Матей, 4:18); другото призоваване обаче е вътрешно, и то е според вътрешното вдъхновение (secundum interiorem inspirationem).
На трето място поставя благодатта на оправданието, когато казва “светии”, сиреч “осветени чрез благодатта и ритуалите (sacramenta) на благодатта”. “но се умихте, но се осветихте”, за да сте обичани от Бог, призовани към това да сте светии . (1 Коринтяни, 6:11)

VІІ. "Благодат и мир"

След това се поставят благата (bona) които им желае, а те са благодат и мир. От които едното, явно благодатта, е първо сред Божиите блага, защото чрез нея се оправдава нечестивият - "оправдавайки се даром, с Божията благодат" (Римляни, 3:24). Другото обаче, а именно мирът, е последното, което се изпълва в блаженството. Защото тогава ще има съвършен мир, когато волята ще почива в пълнотата на всяко благо, следвайки ненаранимостта от всяко зло – “Тогава народът ми ще живее в мирни жилища...” (sedebit populus meus in pulchritudine pacis...). (Исаия, 32:18)

Коментари към 1:1-7

2007-11-19T02:17:00.000-08:00

Йоан Златоуст:

І. "Робството" на Павел

Има няколко вида робство (δουλεια). Единият е съгласно сътворението (примерно) - “Моят роб Навуходоносор” (Йеремия, 25:9), защото създаденото е роб на сътворилия го. Друг е съгласно вярата, за която казва: “Но благодарение на Бога, вие, бидейки роби на греха, станахте от сърце послушни на оня вид учение, на който се предадохте. А като се освободихте от греха, станахте роби на правдата” (Римляни, 6:17-18). А има друг, съгласно начина на живот, за който е казано: “Моисей, Моят раб (θεραπων), умря” (Иисус Навин, 1:1). И тъй като Павел беше роб според всички видове робство, той казва това (за себе си) вместо най-висока титла: "роб на Иисуса Христа".

ІІ. “Призваността”

Навсякъде се нарича “призван”, като с това показва своята благодарност и това, че не сам е потърсил и така е намерил, но е бил призован, и се е отзовал и подчинил. И верните той нарича така – “призвани светии”. Но те бяха призовани само дотолкова, доколкото да повярват, а нему бе връчено и друго – апостолството; а то е нещо изпълнено с безброй блага, и надминава и обхваща всички дарби.

ІІІ. “Благовестието”

Нарича (проповедта си) “благовестие Божие” като (по този начин) още от въведението привлича вниманието на слушателя. Защото не е дошъл да извести нещо мрачно, както пророците (които произнасят) обвинения, упреци и укори; но (е дошъл да извести) благовестия и то благовестия Божии – безброй съкровища на сигурни и неподвижни блага.

ІV. Относно 1:4

Казаното е станало неясно поради преплитането на думите – затова е необходимо да бъде разделено. И тъй, какво е това, което казва? “Проповядваме родения от Давид” казва. Това е ясно; но откъде (е ясно), че този въплътеният е и Син Божи? Първо, от пророците; затова и казваше “което от по-напред бе обещал чрез пророците Си, в светите Писания”. Но този начин (да се покаже, че е Син Божи) изисква не малко (усилие при) доказване (или – има не малка доказателствена сила). После, от самия начин на раждане, което и той самият посочи, като каза: “роден по плът от Давидово семе”, защото опроверга природния закон. Трето, от чудесата, които извършваше, давайки доказателство за голяма сила – защото това е (смисълът на казаното) “в сила”. Четвърто, от Духа, който даваше на вярващите в Него и чрез който правеше всички (тях) свети. Затова казва “според Духа на освещението”. Пето, от възкресението Господне; защото Той пръв и само Той възкреси Себе си. За което и Той самият каза че е най-важния знак и че е достатъчен за да затвори устата и на безсрамниците. Защото каза: “разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна” (Йоан, 2:19)...

И какво е ορισθεντος (определен, “открил се за" – синод. прев.) ? Посочен, проявен, отсъден че е, признат за (δειχθεντος, αποφανθεντος, κριθεντος, ομολογηθεντος) според мнението и потвърждението (букв. гласуването) на всички – от пророците, от парадоксалното рождение по плът, от силата в чудесата, от Духа, чрез когото даде освещението, от възкресението, чрез което срина тиранията на смъртта.

V. Относно “между които сте и вие”

Виж и онова – че душата на Павел е освободена от всякакво ласкателство. Защото разговаря с римляни (жители, граждани на Рим?), които стоят сякаш на някакъв връх на цялата вселена; и все пак не им приписва нищо повече отколкото на останалите народи, нито пък, заради това че тогава имаха власт и царстваха, казва, че са имали нещо повече в духовните неща. Но казва: както проповядваме на всички народи, така и на вас – като ги брои заедно със скитите и траките. Защото ако не искаше да покаже това, би било излишно да каже: “между които сте и вие”. Но прави това, за да изчисти мисълта (възгледа, мнението) им, да понизи надутостта на ума и да ги научи на равночестност спрямо другите...
Ако в най-необходимите и духовните неща всичко е дадено да е общо на робите и свободните – а това са любовта от Бога, призванието, благовестието, синовството, благодатта, освещаването и всички други, тогава как няма да е крайно безумие тези, които Бог е свързал и е направил равночестни в големите неща, тях да ги разделяме с оглед на ставащото по земята? Затова този блажен човек още във въведението прогонва тази тежка болест и ги отвежда към майката на благата – смиреността. Това е правело и слугите по-добри, защото те така научават, че няма да понесат никаква сериозна вреда от робството си, щом имат истинската свобода. Това е правело и господарите по-умерени, защото така били възпитавани, че не биха имали никаква полза от свободата, ако не поставят най-напред нещата, свързани с вярата.

1: 5-7

2007-11-02T11:09:00.000-07:00

5δι ου ελαβομεν χαριν και αποστολην εις υπακοην πιστεως εν πασιν τοις εθνεσιν υπερ του ονοματος αυτου
6εν οις εστε και υμεις κλητοι ιησου χριστου
7πασιν τοις ουσιν εν ρωμη αγαπητοις θεου κλητοις αγιοις χαρις υμιν και ειρηνη απο θεου πατρος ημων και κυριου ιησου χριστου

І. Кои сме тези, за които се казва "получихме" (ελαβομεν). Дали Павел говори лично и само за себе си, или и за апостолите, или за всички повярвали?
υπερ του ονοματος αυτου - това значи "за разпространение славата на неговото име" или "заради неговото име" (защото то ни е скъпо, пазим го, дава ни сили)?

ІІ. υπακοη πιστεως. Смисълът е или 1) "подчиняваме се на вяра" (а не по силата на аргументи, или защото сами сме станали свидетели, или поради насилие) или 2) "подчиняваме се на вярата" (сиреч на точно тази вяра - в Христа, на точно това учение, а не на друго).
Вярата е нещо, на което се подчиняваме, а не го овладяваме (и следователно не можем да се разпореждаме с него, да го ползваме за нещо).

ІІІ. Кои са онези, сред които са "римляните" (εν οις εστε)? Това "народите" ли са, или "получилите благодат и апостолство"?

Коментари към 1:1-4

2007-10-31T13:09:00.000-07:00

Ето някои места при Ориген:

І. "Робството" на Павел

... и (Павел) прави себе си роб на всички като (същевременно) е свободен от всичко по (силата на) най-висшето робство - това към нашия Господ Иисус Христос. И доколкото е неженен - за да не бъде роб на жената, а свободен - и в това той е роб на Христа; тъй като не дели тукашното от онова там, но мисли само за Господните неща...
Едно и също е да се каже "роб на Иисуса Христа" и "роб на словото и истината и справедливостта и мъдростта и мира" или каквото друго име е приписано на Божия Син.

ІІ. "Определеността"

И при него предопределението не е начало на повика и оправданието... но предзнанието (стои) над предопределението. И тъй, Бог се взря в потока на бъдещите (събития) и забеляза склонност на независимата воля към неща, свързани с благочестието, и (забеляза) след склонността (даже) устрем към нея, и че ще се отдадат цели на добродетелния живот; (тогава) Той ги предузна, знаейки настоящите и предзнаейки бъдещите неща; и които хора предузна по този начин, тях и предопредели, че ще бъдат съ-образни на изображението на Сина Му...
И тъй, да каже, че (Бог) няма да предузнае, може (само човек) който не знае ума и величието на Бога. Ако пък се съгласят, че (Той) ще предузнае, пак ще ги попитаме дали това, че Той е знаел, е причина бъдещите неща да станат - при положение, че признават, че съществува независима воля?
И той бе определен за Божието благовестие не защото природата му е имала нещо изключително и по устройството си е надминавала природите на (хора) които не са били такива (като него), но поради делата му, които първо са били предузнати, а после и са станали - и всяко от тях поради апостолската (му) подготовка и избор.

ІІІ. Относно πνευμα αγιωσυνης и цялото 1:4

Някои свързват "δυναμει" с "αγιον πνευμα" и така четат: "в силата според Духа" сякаш в Него е Иисус от Назарет; тъй като Бог Го е помазал със Свети Дух и сила, сиреч със силен Дух. И в (посланието) към Солуняни се казва, че "нашето благовестие не се роди във вас само в слово, но и в сила и в Дух Свети"... (Сол. 1:5)
Който, от една страна, се роди от семето Давидово по плът, а от друга бе определен да бъде Син Божи, сиреч, бе потвърден, че е това; и най-вече бе изявен със силата на Светия Му Дух, като възкръсна за безсмъртие от мъртвите.

А "πνευμα αγιωσυνης" (Духът на освещаването) е "το αγιαζον πνευμα" (освещаващият Дух), както и "Бог на утешението" е "утешаващият Бог".

1: 1-4

2007-10-26T03:49:00.000-07:00

1παυλος δουλος ιησου χριστου κλητος αποστολος αφωρισμενος εις ευαγγελιον θεου
2ο προεπηγγειλατο δια των προφητων αυτου εν γραφαις αγιαις
3περι του υιου αυτου του γενομενου εκ σπερματος δαυιδ κατα σαρκα
4του ορισθεντος υιου θεου εν δυναμει κατα πνευμα αγιωσυνης εξ αναστασεως νεκρων ιησου χριστου του κυριου ημων

І.Дали δουλος трябва да бъде "роб" или "слуга" или "служител"? Думата "раб" изглежда архаична, макар да има предимството, че означава точно "онзи, който служи на Бог".
По какъв начин Павел "служи" на Иисус Христос? Както роб се подчинява безусловно на господаря си (но може би понякога с нежелание и само по необходимост)? Или като временно подчинил се и на заплащане, но пък положението му е презряно ("слуга")? Или като свободно нает, но винаги готов да напусне позицията си, ако му предложат по-добра ("служител")?
Дали δουλος в класическия полисен старогръцки, а после в койне-то и отделно в Септуагинтата и Новия завет звучи по-различно, отколкото днес ни звучи думата роб (слуга)?

ІІ. Дали κλητος значи, че Павел заема по-особено положение сред апостолите? Може би Петър, Андрей, Йоан не се наричат никъде κλητοι и така Павел обозначава различието си от тях?

ІІІ. По какъв начин е "определен" - αφωρισμενος? Откога? И пак - с негово съгласие ли или независимо от волята му (по "съдба", с решение отвисоко). В Гал. 1:15 се казва, че Бог го е определил от утробата на майка му (и след това го е призовал, за да бъде κλητος)- ο αφορισας με εκ κοιλιας μητρος μου και καλεσας δια της χαριτος αυτου

ІV. 1:4 изглежда много труден.
1. Как Иисус Христос, нашият Господ е "определен" (ορισθεις) като Син Божи? Щом това е станало във връзка с и дори "в резултат от" (εξ) възкресението, Той трябва само да е бил "явен" като такъв, да стане вече известно, че е такъв. Той не може да е "станал" Син във връзка с възкресението Си, тъй като е бил такъв вечно. εν δυναμει трябва да е "в чудо, чрез чудо".
2. Имаше спор около κατα πνευμα αγιωσυνης. Дали е а) синтактично и смислово съответствие на κατα σαρκα, и тогава цялото ще значи "по (според) плът - от семето (поколението) Давидово, а пък по (според, в съгласие) дух (а) на светостта (Му!)- определен (явен) за (като) Син Божи"? Или б), както засега си мисля, "според (устроеното от, съгласно промисъла на) Светия Дух"? за б) трудността е в странния израз πνευμα αγιωσυνης. Според а) обаче ще излезе, че Христос е имал някаква "заслуга" (светостта на духа Му) пред Отец и затова е бил явен-определен като Син. И, освен това, защо няма δε, с което да се покаже недвусмислено, че κατα σαρκα и κατα πνευμα са в съответствие?